Vampire Kisses
Регистирай се и стани безсмъртен/на x)
Vampire Kisses

I thought for a moment. I want to be… Yes? I want to be…a vampire!
 
ИндексИндекс  PortalPortal  CalendarCalendar  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  ТърсенеТърсене  ПотребителиПотребители  Потребителски групиПотребителски групи  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ВходВход  

Share | 
 

 Бризът, който отвя самотата...

Предишната тема Следващата тема Go down 
Иди на страница : 1, 2, 3  Next
АвторСъобщение
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Бризът, който отвя самотата...   Вто Апр 07, 2009 2:18 am

Такаа... реших и аз да пусна моя фик (който да уточна няма общо с "Вампирски целувки" )
Надявам се да ви хареса и пожелавам приятно четене :)
Вече са 21 глави, затова ще постна доста на веднъж... :)


Бризът, който отвя самотата...


1.Първи ден

Вгледах се през прозореца към красивите слънчогледови поля.С майка ми пътувахме към новия ни дом - малко градче на име Ричланд - Вашингтон.Досега винаги съм живяла в Лондон.Майка ми прецени,че понеже се отклонявах малко от правия път в Лондон,нещо ще се промени щом се преместя в ново училище,нов град,та дори и нова държава.Не мога да я разбера,в края на краищата това е мой личен избор и тя не може да ми повлияе много.Е, признавам тук беше изключително красиво,като извадено от някоя приказка.Слънчогледите извърнали се към жаркото,следобедно слънце се полюшваха от прохладния,пролетен ветрец.
Вярно,макар и да бях инфалтилна,избухлива и често недоволна,умеех да оценявам красотата на малките неща.Може би,точно тази красива природа е причината да се съглася все пак да опитаме в Ричланд.
Вече беше към 17:30,когато майка ми проговори,малко се опасяваше от настроението ми...
-Кари,скъпа,след половин час пристигаме,къщата е страхотна ще ти хареса убедена съм.-каза тя предпазливо.-Има страхотен изглед към слънчогледите и невероятен басейн и не се цупи знам че обичаш да плуваш.От толкова мръщрене ще ти се появят бръчки,едва,на 17 .
Аз замълчах,но тя беше права.Имаше нещо много странно в мен,когато погледнех към естествения ход на природата,се вглеждах в неща,които повечето хора не забелязваха.За мен природата понякога е много по-жива от хората.А що се отнася до плуването-обожавах да плувам.Това ме отпускаше и освобождаваше по начин,по който почти нищо друго не можеше,е може би само книгите - много обичах да чета,когато искам да се абстрахирам от това,което се случва в моя собствен ,потъвах в света на книгите.Но това не беше от много отдавна,малко след като реших,да се отдръпна от начина по който живеех - пиех,пушех и понякога се друсах.Всъщност при мен наркотиците бяха средство,което ме караше да виждам вече красивата и жива природа,още по-увлекателна.Тогава рисувах,вярно картините ставаха невероятни,но цената бе прекалено висока.Спрях да се друсам и следователно спрях да рисувам,не че не можех,но някак нямах вдъхновение,може би затова майка ми реши,че ако всеки ден,когато се събудя и погледна към прекрасните слънчогледи в един момент ще изпитам нужда,да ги нарисувам и страстта и желанието ми ще се завърнат.
Дълбоко се съмнявах в това.От нещата,които правех преди,обаче,остана вредния навик-цигарите.Не че не можех да спра,макар и да ми бъде трудно щях да успея,просто на този етап не исках да го правя,имах чувството че съвсем ще се откъсна от прдишното си Аз,а не исках точно това.
По едно време майка ми ме измъкна от мислите ми.
-Хайде миличка,пристигнахме.-каза тя с прозираща надежда в очите.
Аз отклоних поглед от нея и погледнах къщата,пред която бяхме спрели.Беше в приятни,меки цветове-бежово и мръсно бяло.Ако трябва да съм честна,беше много красива.Двора в предната част бе с ниска,мека трева,като на места беше осеяна с малки маргаритки,теменужки и едно от любимите ми цветя-синчец.Щом видя как изпитателното ми изражение се замени с благоговейно,майка ми засия.
-Казах ти че е прекрасна,миличка,не трябваше да прибързваш с отрицателната си нагласа.
Загледах се в радостните й сини очи.За разлика от нея,аз бях с кафеви с малко зелено,шарките в ирисите ми наподобяваха сърцевината на отрязано дърво.А може би и точно това олицетворяха,моята сърцевина,аз бях едно отрязано или по скоро прекършено дърво.Косата ми,падаше до кръста на леки къдрици.Имах малко несъразмерни,но плътни и очудващо червени устни.Кожата ми бе бледа,но чиста.
-Да мамо,права беше,признавам.-предадох се аз.
Когато отворих входната врата се озовах в малко коридорче боядисано в прасковени цветове,на пода имаше мека кафява черга.В ляво се разполагаше дървен шкаф за обувки и чанти.До него имаше няколко закачалки.
Качих се нагоре по стълбите.Влязох в една стая,чиято врата се падаше в ляво на коридора.Щом влязох вътре се удивих-изглеждаше по почти същия начин,като старата ми в Лондон.Явно майка ми доста се е постарала,когато я е обзавеждала.Леглото беше в лявата част на стаята,голямо и високо точно,както предишното ми.Прозореца бе на съседната стена,успоредната на тази,на която е вратата.Под прозореца имаше красиво,махагоново бюро с черен,кожен стол пред него.Другата стена бе заета от голям огледален гардероб.Цветовете бяха едни от любимите ми –тъмно кафяво и бежово.Шалтето и пердетата бяха жълти,но не прекалено ярки.За момент се почувтсвах много зле,майка ми се бе постарала,толкова много,да ми осигури стая,в която да се чувствам комфортно,а аз се държах ужасно неблагодарно напоследък.Бързо изтичах надолу по стълбите.Чух шум някъде в дясно и го последвах.Озовах се в малка,светла кухничка.Шкафовете бяха залени,подът жълт.До малкото прозорче имаше двуместна,кръгла масичка и два стола.Очудващо,но всичко ми харесваше до момента.В средата на стаята стоеше майка ми,изтичах до нея,прегърнах я и я целунах по бузата.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm


Последната промяна е направена от nadeto0222 на Вто Апр 07, 2009 2:23 am; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата...   Вто Апр 07, 2009 2:18 am

-Наистина е прекрасно,мамо,много си се постарала и го оценявам,може би,тук няма да е толкова лошо,колкото си мислех.-казах й аз,като вложих всичкия ентусиазъм, който можех.
Тя се засмя и също ме целуна,щастлива.
През останалите часове си разопаковах багажа.Когато дойде време за вечеря,майка ми направи лазаня.Хапнахме,след което тя ми напомни,че утре бе първият ми учебен ден в новото училищеи трябва да си лягам.Послушах я с надеждата да не е толкова зле,колкото очаквах.Измих си зъбите набързо и си легнах.Пуснах си музика.След като започнаха едни от любимите ми песни се унесох бързо.
На сутринта се събудих от звука на алармата.Погледнах часовника,беше 7:15.О,боже мой,имах половин час,да се разсъня,измия,облека и закуся.Станах бързо и се запътих към банята.Набързо си измих зъбите и лицето,сресах косата си и изтичах в стаята,за да се облека.За днес избрах едни тъмни дънки с ниска талия и една от любимите ми блузи-кафява,по тялото,с ръкави до лактите.Сложих си малко спирала и гланц и изтичах в кухнята.Майка ми беше направила чай,глътнах няколко глътки набързо и отхапах две-три хапки от една ябълка.Оставих закуската,взех чантата си тичайки към вратата наметнах якето си и целунах майка ми.
-Приятен първи учебен ден,миличка,не се притеснявай,всичко ще бъде наред!.-не можех да не се повлиая от ентусиазма в гласа й.
Погледнах часовника-вече беше 7:45.Страхотно,закъснявам на първия ми учебен ден.Пътя до училището беше 20 минути пеша .
Пистигнах пред новото ми училище в 7:58.Затичах се към една малка сграда.На третата врата,в дясно,пишеше КАНЦЕЛАРИЯ.Влязох вътре,зад единственото бюро седеше усмихната жена,около 50-те.
-Добър ден!-поздрави ме,мило,тя.
-Здравейте,казвам се Кармен Джоунс,днес е първият ми ден тук.-отговорих плахо аз.
-Ахх,да миличка,очаквахме те.-отново се усмихна тя и ми подаде някакви документи.-това е програмата ти,карта на училището и малко документи,които трябва да попълниш и да ми донесеш след училище.Приятен и успешен ден,Кармен,надявам се да ти хареса тук!
Излязох от сградата и погледнах картата-първият ми час беше История.Бързо се ориентирах към една от малките сгради вдясно от канцеларията.Намерих стаята и спрях за момент пред вратата,поех си дълбоко дъх и отворих вратата.В този момент всички очи се впериха в притесненото ми лице.
-А,госпожица Джоунс,предполагам,чувствам се поласкан,че благоволихте да влезете в часа ми.
Изчервих се и бързо се извиних.
-Съжелявам,г-н Скот,но трябваше да мина през канцеларията и...
-Ах,не стига че е несериозна,ами и нагла,няма да си позволяваш да ми говориш, освен ако не съм те питал.
Целият клас се разкикоти,а аз усетих, как краката ми се разтреперват.Трябваше ли първият ми ден да започне така?Учителят ми направи знак да седна на единственото свободно място,но разбира се не ми стигаше срама до сега,а трябваше да се спъна точно преди да седна.Не успях да се хвана за чина,превъвтях се настрани в опитите си да се задържа и паднах на лявата си ръка.Чух изпукване,секунди по късно усетих пронизваща болка в ръката.Трябваше ли да имам толкова чупливи кости?Свих се за момент,след което бавно се изправих,всички се смееха,освен момичето на чина, на който трябваше да седна,тя ме гледаше стреснато.Беше слабичка,с тъмна права коса до кръста и изразителни зелени очи.
Чух шушукане от различни посоки.
-Божее,каква смотанячка...
-Не стига,че закъснява ами и ...
-Ха-ха видя ли я колко жалко се просна...
Затворих очи и се опитах да не ги слушам.Тогава усетих,че някой ме хвана за здравата ръка,отворих очи,беше момичето от моя чин.
-Здравей,казвам се Алекс,ела ще те заведа до сестрата.
Аз кимнах и станах бавно,учителят ме гледаше с ужасно гневна физиономия,все пак нямаше как да се заяде с мен и да не ме пусне.
Когато излязохме от стаята Алекс се обърна към мен.
-Недей да се притесняваш от начинът,по който се държи класът,просто не са свикнали да идват нови и го смятат един вид като натрапване.Не мога да го разбера съвсем,все пак в повечето училища се радват на нови ученици...
Аз я прекъснах.
-Не се притеснявай,не са ме разтроили.-излъгах аз.
-Надявам се наистина да е така...Искам да знаеш че ако имаш нужда от нещо можеш винаги да се обърнеш към мен.
-Благодаря ти Алекс.
-Хайде сега към сестрата.-усмихна ми се тя.
Отидохме до сестарата и както и очаквах,ръката ми беше счупена.Наложи се да отида до болницата,за да ми сложат гипс.Алекс ми се извини,че няма да може да дойде с мен,но аз все пак се ориентирах,Ричланд беше малко градче.

Когато се прибрах вечерта се наядох,погледах малко телевизия и се качих в стаята ми.Майка ми разбира се,разпитваше какво се е случило,обясних й набързо,а тя каза само.
-О,миличка,толкова съжелявам,спокойно и утре е ден и това ще мине.
И това ще мине,може би...
Думите отекваха в главата ми с моята малка добавка,може би,при мен винаги беше може би.Никога не съм била щастлива,както са били другите хора около мен,винаги имаше нещо,което помрачаваше щастието ми,понякога се чудех отредено ли ми беше поне все някога да вкуся от щастието?
Плаках почти цяла нощ,подържана будна от болката в ръката ми.Накрая заспах изтощена от сълзите и риданията.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата...   Вто Апр 07, 2009 2:19 am

2.Неочаквано

Когато се събудих на сутринта,главата ме болеше,бях подпухнала,с две думи – изглеждах ужасно!
Взех си един душ с надеждата,да отмия вчерашния ден от спомените си.Облякох се,дори и не погледнах,какво точно си сложих.Наядох се набързо и се запътих към училище.Този път имах първи час География.Намерих стаята,слава Богу,не закъснях,но когато прекрачих прага се заковах на място ужасена.На единствения свободен чин стоеше Мат Рандли.Първата ми и последна любов,въпреки че в последствие разбрах че аз не съм значела същото за него.Разделихме се преди една година,той ми изневери и унизи пред цялото училище.Още помня думите му извикани пред цялото училище в столовата.”Не ме интересуваш и никога не си,Мани(знаеше че мразя да ме наричат така)Не мога да разбера как такава жалка наркоманка,като теб реши,че може би значи нещо за мен!”Да той беше прав това беше поредното може би за мен,което отново ме разочарова и много повече от това.Бях страдала толкова много и дори сега,когато го видях и си спомних думите му очите ми се напълниха със сълзи.Не,не можех да му позволя да ме съсипе отново,но какво по дяволите правеше той тук?Защо в този град?Защо когато исках да загърбя всичко?Заощо в моите часове?Нямаше да му позволя да го направи отново,Мат Рандли нямаше да ме нарани повече,никога вече!
Запътих се решително без дори и да го поглеждам.Седнах на чина и се втренчих в дъската.
-Кари,наистина ли няма дори и да ме поздравиш?-попита арогантно той.
-Не желая и няма да разговарям с теб Мат!-изсъсках му аз.
-Недей да го казваш,скъпа моя,знам че постъпих зле с теб,но знам и че още ме желаеш!-ставаше все по убеден и нагъл.
Не издържах,станах,излязох от стаята и се затичах.Как смееше да ме нарича „скъпа моя”?Как си позволяваше след всичко което ми причини,след всичкото страдание?Нарочно ли беше дошъл тук за да ми съсипе жалкия остатък от живота?Не нямаше начин самодоволен глупак като него да се премести от Лондон в градче с население под 100 000 души.Озовах се на двора,точно до училище имаше една горичка.Реших да отида там,исках да бъда сама и не ми пукаше какво има в гората,дори и нещо да ме убие какво толкова,за какво ми е този живот?По бузите ми започнаха да се стичат горещи сълзи.Изведнъж се блъснах в нещо студено и твърдо,паднах на земята и немощно погледнах нагоре.От сълзите,пред очите ми се стелеше пелена,но все пак видях фигура на момче или по-точно мъж,не можех да преценя.Изтрих сълзите си и зяпнах към него.Беше най-прекрасното същество,което някога бях виждала.Имаше непокорна бронзова коса,бяла кожа,невероятно красиви и перфектни черти,предизвикателно плътни устни и о,Боже какви очи,дълбоки,катраненочерни бездни,които в този момент ме гледаха загрижено.Докато изреждах суперлативите в ума си,той ме прихвана за лактите и ме повдигна с лекота.Въпреки неземната му красота,аз все още бях бясна.
-Добре ли си?-попита той с невероятни мек и нежен глас.Най-красивия звук,който бях чувала до този момент.-Казвам се Едуард,а ти предполагам си Кармен?-продължи той все още загрижен.
-Да,Кари се казвам - наблегнах аз на името – моля те да ме оставиш сама. – Не бях права да съм груба с него,но в момента всички ми бяха криви,а и не можех да си позволя да се сближа с това божествено същество.Хората често страдат заради красивите неща,а при мен страданието бе перманентно,кой знае какво ще стане ако се оставя да се влюбя в него.
-Не ми изглеждаш добре и не мисля да те оставя. – твърдо заяви той.
- МАХАЙ СЕ! – Не се въздържах и му изкрещях аз .
Той ме погледна шокирано,след което шокът се замени с гняв,врътна се и се върна към училище без да се обръща.
Не разбрах защо,но се почувствах още по-зле от това което му казах.Свих се до едно дърво и се разлипах още по-силно.Не можех да разбера защо,когато се появи възможност за нещо по-добро от това,което ми се случва аз просто я пропъждах от живота ми в старанието ми да се предпазя от ново страдание,но така бях винаги самотна и нещастна.Самотата беше доминантното чувство в мен,вечно самотна и нещастна.Често съм се замисляла,че ние хората всъщност сме големи мазохисти,винаги намираме начин да страдаме и да бъдем съжелявани след това да бъдем мъченици,но аз се изморих да търся страданието и то започна да идва към мен с пълна сила.Явно попринцип съм си мазохистка,защото когато бяхме в Лондон често правех неща, които макар и да ме нараняваха след това привличах вниманието и съжалението на хората.Възможно ли беше всичко да предизвиквам сама?Не знам,но вече до толкова бях затънала в своя мрачен и самотен свят,че дори и да ми се искаше нямаше да мога да изплувам,беше прекалено трудно,а аз бях прекалено слаба за това.Мина около половин час,откакто бях потънала в размишления и осъзнах че все пак трябва да отида на останалите часове.Денят мина без да виждам Мат.Видях Едуард но той дори и не погледна към мен,сякаш въобще не съществувах,сякаш не бях дори и част от обзавеждането на стаята.Можех да призная поне пред себе си че това че ме игнорираше караше стомаха ми да се свива болезнено от разкаянието.В края на учебните часове излязох навън и запалих една цигара.Исках да ги намаля,но не можех да издържа.По пътя към нас влязох в един магазин и си купих бутилка червено вино и още една кутия цигари.Прибрах се и направо се качих в стаята си,дори и не си направих труда да ям.Слязох в кухнята за чаша и пепелник.Майка ми беше там и като видя какво става с мен и какво ще правя се натъжи много.
-Кари,защо го правиш отново,знаеш че помага само временно. – каза умолително тя.
Да,знаех че помага само временно,но исках дори и да е само за няколко часа да се измъкна от този свят на самота,страдание и днес добавих едно друго чувство – разкянието.Не можех да разбера защо толкова много съжелявах че съм отблъснала Едуард,та аз дори и не го познавах.
-Не сега,мамо,сега искам да остана сама,по-късно ще говорим!
И излязох от стаята преди,да ми се помоли да й обясня.Качих се в стаята,сипах си една чаша,запалих една цигара,взех любимата ми книга „Колелото на времето” седнах на земята и зачетох с надеждата да забравя поне за малко.Но макар и да се отърсих от случилото се за малко,в момента в който затоврих книгата,ядът и чувството на вина ме заляха.Вина най-вече към себе си затова че сама направих така че да страдам толкова.Вече бях изпила цялата бутилка и се бях замаяла малко,но не достатъчно.Реших да отида да си купя още една.Облякох се и слязох надолу с надеждата майка ми да спи вече,така и беше,вече минаваше 23:00 и тя си беше легнала.На около 15 минути от къщата ни имаше денонощен магазин.Купих още една бутилка и когато излязох,забелязах че магазина беше разположен точно до един парк.Не ми се прибираше вкъщи,затова реших да седна на една пейка.Отворих виното и запалих една цигара.Пушех и пиех точно както в Лондон – сама и наранена,с тази разлика че сега знаех че сама съм виновна за това.Сега не обвинявах света и съдбата за това че съм нещастна,сега знаех че съм била толкова жалка да направя живота си такъв,а в момента не достатъчно силна да го променя.Бях самотна,нещастна,уязвима и най-лошото слаба,толкова слаба че когато чух една шумна компания момчета,да идва към мен не си направих труда да опитам да избягам.Толкова слаба че дори и когато видях че единият от тях е Мат пак остнах свита на пейката пиейки и пушейки,чаках това което в най-добрия случай щеще да ме убие,а в най-лошия да ме остави жива и ужасно унизена и отново наранена.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата...   Вто Апр 07, 2009 2:19 am

3.Има ли по-лошо?

Чувах гласовете и смеха им все по-близо.Виждах тъмните им фигури,приближаващи към мен,но не помръднах.Какво ми ставаше?Повечето хора отдавна щяха да избягат,а аз седях тук и чаках да ми се случи това,което от всичко,което съм изживявала,все пак съм успяла да избегна.Знаех колко агресивен е Мат,знаех че няма да се измъкна,като му кажа „Не желая да говорим Мат,остави ме!”Знаех че това,което ще ми се случи ще е ужасно или може би края на жалкия ми живот?Ах,ето го пак мазохизма,седя и чакам,вместо да се опитам да избягам.Щях само да нараня майка ми,незавиисимо какво ще се случи,дори и да не посегнат на живота ми,след тази вечер майка ми щеше да забележи промяната,да научи какво е станало и това щеше да я нарани.Не я ли нараних вече достатъчно?Не страда ли тя прекалено много в Лондон?Трябваше да опитам да накрам тялото ми да ме послуша.Трябваше да го направя за нея.
Изправих се,но от алкохола залитнах,все пак успях да се задържа права.В момента в който усетих равновесие хукнах,но уви и сега алкохола си каза думата.Сякаш краката ми се заплитаха на всяка крачка,накрая се усукаха съвсем и паднах,а вече плашещо близо чух гласа на Мат.
-Кари,скъпа не бягай,няма да ти направя нищо неприятно,просто ще освежим спомените си заедно. – гласът му беше като мед,но аз знаех че това е фарс и ще продължи до момента в който се озова достатъчно близо до него.
Положих всички усилия,да се изправя и когато успях една груба ръка ме сграбчи за рамото.
- Накъде си тръгнала кукло? – Чух неприятно дрезгав глас от устата на едно от трите момчета,които бяха с Мат.
-Този път няма да избягаш,Кармен,сега си длъжна да ме слушаш.И не само ще ме слушаш,скъпа,ще ме умоляваш. – той започна да ме избутва назад,като едната му ръка вече беше на кръста ми,а другата на бедрото.Изведнъж ме обвзе паника,как можех да мисля,че това ще е просто едно от поредните лоши неща,които ще ми се случат?Не това нямаше да е поредното,щеше да е хиляди пъти по-ужасно.И каквото и да говореше той пред приятелите си,ние никога не сме правили секс,аз никога не съм правила секс.Боже,каква глупачка съм,оставих единствената,недокосната от начина ми на живот частица да принадлежи на това ужасно,вонящо на уиски,подобие на мъж.Как съм могла да го обичам някога?Как?
- Оставете ни сами момчета,искам да се насладим на този миг,спокойно и за вас ще има,нека да си мина реда. – усмихна се мазно той.
Другите се разсмяха гръмко,но започнаха да се отдалечават.Мат продължи да ме бута,докато не усетих гърбът ми да опира в едно дърво.Той ми се усмихна и се наведе да ме целуне,аз си завъртях главата,а той се разсмя леко и прокара неприятно грапавия си език по врата ми.
- Щом за другите можеш да си курва,ще бъдеш и за мен. – изръмжа той в отговор на опитите ми да се освободя.
- Не е вярно,Мат,никога не съм била с никого.Моля те,Мат,знам че не искаш да стигнеш толкова далеч. – примолих му се аз.
- Ахх,да точно така ме възбуждаш,кучката в ролята на недокоснатото момиченце.Щом искаш може и да си поиграем.
Едната му ръка се плъзна под блузата ми.Той изпъшка щом разкъса сутиена ми и ръката му намери гърдите ми.С другата разкопча дънките ми и започна да ги сваля,но те се запънаха малко след ханша ми и той ги разкъса с едно движение.Плъзна ръката си по задната част на бедрото ми,когато стигна до дупето ми го стисна болезнено и вдигна левия ми крак,обвивайки го около тялото му.С другата ръка беше скъсал ризата ми и вече се бе навел и започнал да засмуква зърното на едната ми гърда.Ръцете му бяха студени и аз потръпвах при всеки допир,но не от удоволствие,а от погнуса.Нямаше какво повече да губя,помислих си,свих ръката си в юмрук и замахнах към лицето му,което беше все още пред гърдите ми.Очудващо колко сила извадих,когато го ударих,главата му залитна на дясно,но о,каква грешка бе това.Изпищях от болка,в момента в който го бях ударила той ме беше захапал леко,но в последствие захапката беше станала по здрава и сега от лявата ми гърда се стичаше кръв.
-Ах,ти кучко! – изръмжа той и посегна към мен.Ударът му беше много по-силен и уверен от моя.Следващото което усетих беше как главата ми се удари в един камък и топла кръв замъгли погледа ми.После всичко потъна в мрак.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата...   Вто Апр 07, 2009 2:20 am

4.Едуард

Седях на моето място, пред красивия поток в гората.Искаше ми се да отида при Кармен и да я успокоя,да я прегърна,да прокарам ръка през кашмирено меката и коса,още помнех допира й,но не можех да си го позволя.Тя е човек,а аз чудовище,ходещ труп.Тя щеше да се ужаси от студения ми допир.Странно защо я усещах,усещах страданието й,усещах колко самотна се чувства,усещах как в момента алкохола притъпява сетивата й.Когато попитах Карлайл за това,той също не можеше да каже какво става,но аз усещах това нежно и крехко момиче,по начин,по който не съм усещал никога досега,въпреки че чувах мислите на другите.Болеше ме от нейната болка,сякаш това бях аз.Усещах че тя не е далеч,колкото по-близо бе,толкова по-силно изпитвах,това което на нея й се случваше.
Изведнъж болката,самотата,разкаянието се замениха с решителност.Какво ли ставаше с нея?Доволен бях,че поне не страда,но в момента в който си го помислих,се появиха други чувства, които ме накараха да се изправя светкавично и да се насоча към града.Защо изведнъж тя започна да се паникьосва,да се гнуси от нещо,какво по дяволите се случваше?Вече бях в центъра на Ричланд.Започнах да се ослушвам и да бягам напосоки.Стигнах близо до парка,когато от там се чу писък.Не какъв да е писък,а нейният.За момент болката беше замъглила съзнанието й.Какво й се случваше?Моята болка замъгли съзнанието ми,как можех да си позволя да съм далеч от нея,как можех да реша че не е нужно да съм наблизо.Ето сега тя имаше нужда от мен,а аз се лутах и я оставих да страда.Знаех как се чувства,предполагах какво ще направи но не отидох дори и да проверя как е.Спотайвах се на моето си място да страдам по това, как се е отнесла към мен,когато тя имаше нужда от мен.Дори и да не ме виждаше аз трябваше да съм някъде там около къщата й,трябваше да съм сигурен че е в безопасност.В този момент от всички мисли наоколо се открои една „Малката кучка си мисли че може да ми посяга”.Отново я прониза болката и изведнъж тя загуби съзнание.Нямаше нищо,нищо не идваше от нея нито чувства,нито мисли.Цялото ми тяло се стегна усетих как сърцето ми което бе спряло да бие преди деситилетия се разкъсва от болката.Познавах я едва от днес но я чувствах сякаш през цялото си съществуване съм я обичал,а сега когато всичко изчезна болката ме раздираше като хиляди ножове,разкъсваше ме,но не трябваше да се отказвам.Вече тичах към мястото,където е тя,вече бях уловил аромата й.Този божествен аромат,който можеше никога повече да не усетя.Чух стъпките на някой наблизо,дори не си направих труда да се заслушам в мислите му,знаех кой е.Но една от мислите му ме прониза „Нека сега да се оправя кучката,да видим колко ще е непокорна пред обятията на смъртта”.Толкова сериозно ли я е наранил?Целият се разтреперих едвам сдържайки желанието да отида и да го разкъсам на парчета,щеше да отнеме само секунди,но на Кармен тези секунди можеха да й струват живота.Не можех да позволя да умре заради желание за мъст.Можех да го убия и утре,само тя да се оправеше щях да се погрижа за всичко.Озовах се на 30-тина метра от безжизненото й тяло.Но все пак се успокоих ,когато чух че сърцето й бие.Боже беше толкова прекрасна,дори и обляна в кръв.Погледа ми се плъзна по голото й тяло.Имаше стегнати,не прекалено големи гърди,млади.Нежни,женствени извивки очертаваха тялото й.Усетих как тялото ми се сгорещява и бързо отклоних поглед,но все пак запечатах картината в ума си,може би никога повече нямаше да видя пак цялата и красота на показ,не и пред мен.Задържах дъха си и пристъпих по-близо.Гърдите й се повдигаха и спускаха едвам-едвам,беше й трудно да диша,може би при падането се е ударила по сериозно.Сърцето й биеше неравномерно.За момент се поколебах,какво можех да направя аз?Трябваше да я заведа при Карлайл.Съблякох ризата си и внимателно я увих около тънките и рамене.Вдигнах я,колкото можех по-нежно,в прегръдките си.Тялото й беше толкова топло,а кожата й,ахх,кожата й беше по-нежна и от най-мекия сатен.Отново усетих как топли вълни преминават през тялото ми.
-Стига,Едуард,тя губи кръв,а ти си мислиш за прекрасното й тяло,тя никога няма да бъде твоя,опомни се. – казах си аз твърдо.
Затичах се с всички сили към къщата ми,а главата й не спираше да кърви.Забелязах че не само от главата й течеше кръв,една тънка струйка се стичаше от лявата й гърда.Цялото ми тяло се разтресе от гнева,който ме заля.Какво й бе сторило онова животно?Погледнах към лицето й,толкова беззащитна и уязвима,колкото и невероятно изкусителна.
Стигнах къщата,а Алис и Карлайл вече ме чакаха пред вратата.
-Алис ми каза какво се е случило,синко,не се обвинявай.Да я внесем вътре.
Кимнах и понесох Кари към вътрешната част на къщата.Занесох я в трапезарията и я положих върху масата,това беше първото място,което ми хрумна,най-близкото.Карлайл огледа раната на главата й,провери счупването на ръката й и най-после проговори.
-Раната на главата не е много голяма,но е изгубила много кръв от нея,а ръката й явно се е пукнала отново.Ще и сложа нов гипс и ще се погрижа за раната на главата,но мисля че е по-добре ако я върнеш у дома.Може да се стресне като види къде се намира,та вие се познавате едва от ден,Едуард,знам че искаш да си близо до нея,но това ще я обърка,дай й време.
-Мисля че си прав – съгласих се неохотно аз.
- Спокойно Едуард,тя ще те обикне!- ентусиазирано се обади Алис.
Каквото и да казваше Алис,аз знаех че виденията й не са безпогрешни,знаех че много неща могат да се променят и не вярвах че Кармен може да бъде с мен,не и ако разбере какво съм аз.
Карлайл привърши с грижите по нея с бързи и сигурни движения,годините на практика си казваха думата.
-Едуард тя ще се свести след два-три часа,хубаво е скоро да я заведеш в дома й.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата...   Вто Апр 07, 2009 2:20 am

Кимнах му и отново я вдигнах.Допирът й беше толковен нежен и топъл,толкова подканващ.Избутах тези мисли от главата си и се затичах към дома й.Когато стигнах се качих бързо и влязох с нея през прозореца.На пода имаше оставен пепелник и книга.Интереса ми пламна.Оставих я нежно на леглото и отидох до гардероба й,извадих една памучна пижама и се върнах до леглото и.Вложих цялата си възможна нежност в това да й облека пижамата без това да я събуди.
Когато се справих успешно,я завих и останах за миг да я погледам.Беше прекрасна,не можех да намеря точните думи за да я опиша,просто седях и я гледах усещах, колко силна ставаше любовта ми към нея с всяка секунда, която бях около нея.Беше странно,как можех да я обичам след като се запознахме преди часове,но аз усещах как тази любов тържествуваше в мен по-силна от всяко друго чувство,но паралелно с нея усещах и болката,болката че тя никога няма да ме обича така както аз я обичах и боготворях.Не исках да си тръгвам поне докато спеше исках да съм още малко около нея.Взех книгата,която беше оставила и се легнах внимателно на леглото до нея,отново топлината от крехкото и тяло ме заля,аромата й ме опияни.Настаних се близо,но не прекалено за да не й взимам от пространството.Изведнъж тя се завъртя а аз замръзнах.Щеле ли сега да се събуди и да види че съм в леглото й?След това което й се случи тази вечер,ако и това се случеше нямаше да издържи,кой знае какво щеше да си помисли че съм й направил докато е спяла?Но тя не се събуди,просто се завъртя и ръката й попадна на гърдите ми,тя въздъхна тихо и се придърпа по-близо.Отново шок замрази мислите и цялото ми тяло.Факта че тя ме прегърна доброволно,дори и да бе несъзнателно в съня й,щастието ме изпълни,ако сърцето ми биеше,то сега щеше да препуска като полудяло.Седях така около два часа,четох и се наслаждавах на допира й.Книгата не беше лоша,даже напротив изглеждаше доста увлекателна,но ми беше трудно да се съсредоточа,когато тя беше така близо до мен.
Реших че е време да си тръгвам,определено, последното нещо, което исках беше тя да се събуди докато съм все още тук.Станах и старателно оставих книгата в предишното и положение на земята до пепелника,него изгледах навъсено,как можеше да си съсипва здравето по този начин?Хората се пристрастяваха толкова лесно към пороците,алкохола,цигарите,наркотиците.В инетерес на истината не ми пукаше за другите хора,но тя беше по-важна от тях,по-важна от мен,по-важна от всичко на този свят.Трябваше да й помогна да се отърси от тези пороци,не трябва да позволявам живота й да отлети така бързо,мимолетно.Ето тази вечер например,не исках да мисля какво можеше да й се случи,а най-лошото бе че тя не искаше да се бори,усещах отчаянието й,наравно с болката,усещах че тя се е отказала,че е приела живота си за загубен.Само от тази мисъл цялото ми тяло се разтрепери,пронизващата болка се върна,също както в парка когато мислех че може да е мъртва или да умре.
Тя започна да се размърдва и реших че е по-добре да се махам на секундата,вместо да позволя всичко да се срине.Скочих леко от прозореца,като го затворих в движение и се покатерих на едно дърво до къщата й.Скрих се в частта в която имаше повече листа и зачаках да се събуди.Колко бях жалък,криещ се в сенките,тръпнеш в очакване тя да се събуди,а тя дори и не подозираше колко много значи за мен.
Седях там и чаках докато слънцето изгряваше,чаках да изгрее и моето слънце.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата...   Вто Апр 07, 2009 2:21 am

Like a Star @ heaven Like a Star @ heaven Реших, да го пусна до тук и ако някой го чете, ще постна и другите глави :)

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
rock-desire
Alexander's girl :P
Alexander's girl :P
avatar

Posts : 230
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата...   Вто Апр 07, 2009 10:42 am

Ами хубаво е .. :)

_________________
You say goodbye
Like everything's all right
If we go on it's
now or never
If we go on...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Bass. ^^
Team Alexander {h}
Team Alexander {h}
avatar

Posts : 127
Join date : 29.03.2009
Location : Ibizaa....

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата...   Вто Апр 07, 2009 3:32 pm

Обожавам фика ти Наде и ти го знаеш :D очаквам нови глави (сън)

_________________
EVERYTHING...FADES...TO BLACK !!!
Sensation Black
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://vampire-kisses.forumotion.net
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата...   Вто Апр 07, 2009 5:24 pm

Щом има, кой да го харесва, продължавам да качвам :) Razz

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата...   Вто Апр 07, 2009 5:26 pm

5.Спасителя и самотата


Сънувах как се носех,имах чувството че летя в хладните ръце на ангел.Отворих очи рязко и се взрях в тавана на стаята ми,не можех да си спомня,какво точно се случи вчера,но помня,че не това бе мястото на което трябваше да бъда.Изправих се в леглото и от движението ми се зави свят,явно действието на алкохола не бе отминало съвсем,да това помнех,как излязох и си купих втора бутилка вино.Насилих се да си припомня още,но ми беше трудно.Реших че може би един душ,ще ми помогне да опресня спомените си.Изправих се бавно с надеждата да не ми се завие свят отново.Странно,бях облечена с една от пижамите ми,които рядко си слагах.Съблякох се и взех халата и кърпата си.Имах чувството че някой ме наблюдава,изпива с поглед.Тръснах глава,ставах прекалено параноична.Влязох под душа и завъртях кранчетата,блажено хладка вода обля тялото ми.Докато втривах шампоана в косата си,усетих щипене на тила си.В момента,,в който напипах главата си спомените ме заляха,като лавина,смазаха ме и ме оставиха без дъх,бях права,щом влязох под душа си спомних,но в този момент повече от всичко копнеех никога да не го бях правила.Помня как ударих Мат,а той ми го върна и след това изгубих съзнание.Сигурна бях,че копелето се бе възползвало от мен и може би не само той.
Потреперих и по цялото ми тяло полазиха ледени тръпки.Краката ми поддадоха и се сринах на колене.Свих краката и главата си.Боже,как можах да позволя да го направи,как можах да бъда толкова слаба,жалка?Знаех че нямаше шанс за мен,ако до сега смятах че съм прекършено дърво,то сега бях безвъзвратно изкоренено,осъкатено.Никога повече нямаше да съм същата,не че преди това водех порядъчен начин на живот и бях пълноценен приятел или поне събседник,но сега бях изгубена.Единственото нещо,което пазех непокътнато за моя спасител,който макар и да знаех че няма да се появи чаках,чаках спасението.Не съм достатъчно силна да го намеря вътре в себе си,не бях достатъчно силна дори и да си внуша че съм такава с надеждата да стана.Не съм достатъчно добра за този спасител,но все пак се надявах да се появи някой ден.Но знаех че това не е приказка и моят вълшебен принц нямаше,да се появи точно сега,когато имах нужда от него или може би въобще нямаше да се появи.Сега, когато всяка надежда, да открия в себе си чистото,доброто се губеше,защото смятах че ако го задържа поне физически ще бъде същото и в душата ми.Но сега,какво имах сега?Нямах принц,нямах я тази непорочност,нямах дори и надеждата вече.Имах ли за какво да живея?Заради себе си - не,но имаше един човек,който ми вдъхваше сила,поне да запазя отломките от живота си.Човек,който обичах,макар и това чувство да изглежда неуместно за егоист като мен,аз я обичах,тя бе дала всичко за мен,беше ме отгледала сама откакто бях на 8 и баща ми почина,беше направила невъзможното,за да ми докаже че има надежда и за мен.Не заслужаваше ли поне да живея заради нея?Не й ли дължах поне това?
Да,дължах на моята майка поне това.
Изправих се бавно и завъртях кранчетата,увих косата си с кърпата и облякох халата.Върнах се в стаята и пак почувствах онова натрапчиво усещане че някой ме наблюдава.Завъртях се бавно и се огледах.В стаята нямаше никого.Какво ми ставаше,естествено че нямаше никого,кой би се заел да ме наблюдава?Ха,колко бях отчаяна,дори и мисълта че някой може да ме следи ми вдъхна надежда.Засмях се горчиво на себе си,не знаех че надеждата може да присъства в изобилието от чувства в мен – отчаяние,гняв,погнуса,болка,съжаление и самотата,ах колко силна бе самотата в мен.Но най-лошото беше че тя не бе от днес,тя присъстваше от 9 години,господстваше над другите чувства от смъртта на баща ми,никой не бе успял да я замени и никой нямаше да успее и занапред.Тя бе станала перманентна,беше като стара дружка,стара приятелка,вече не беше толкова стряскаща,но ставаше по-силна,въпреки че приятелка не бе точното сравнение,тя бе непрекъснато в мен.И може би точно факта че вече не се страхувах от нея я правеше по-опасна,от толкова време се давех в нея,че накрая реших да я оставя да ме обгърне,не се борех вече с нея,но и един вид не бях жива,бях се предала.
Трябваше да спра със самосъжаленията и да се примиря.
Облякох набързо бельо и една есенна рокля.Изсуших косата си и се запътих към кухнята.Един въпрос,обаче,се въртеше в главата ми.Как се бях озовала в стаята си и кой се бе погрижил за раната на главата ми?Не беше майка ми,защото ако го беше направила тя щеше да бъде в стаята ми и да чака да се събудя.Когато влязох в кухнята,тя седеше на един от столовете и ме гледаше притеснено.
-Миличка,как си?Какво се случи вчера?Защо отново се връщаш към старите си навици?-гласът й бе умолителен,почти отчаян.
Разбирах я,единствената й дъщеря се бе върнала към пороците си,а тя дори и не знаеше причината за това.
Разказах й накратко,какво се случи в училище и как постъпих с Едуард.Тя беше учудена че напълно непознато момче е настоявало да ми помогне,но аз по някаква причина не го чувствах толкова далечен,сякаш съм го познавала много преди срещата ни.
-Спокойно,Кари,Мат Рандли не заслужава да мислиш за него,дори и да е само за секунда.Просто го игнорирай,сякаш е част от интерирора и в един момент ще му писне и ще те остави намира,колкото повече му показваш че ти влияе по какъвто и да е било начин,толкова по-настоятелен ще стане.А що се отнася до онова момче,ако мислиш че ще се почувстваш по-добре му се извини за постъпката си.
Помислих над това за секунда и кимнах.Трябваше да му се извиня,дори и той да не се интересуваше дали съжелявам,трябваше да го направя.Все пак откакто бях в Ричланд,той бе единствения,който се поинтересува, какво става в душата ми.
Целунах майка ми по бузата и тръгнах към училище.Имах първи час Биология.Бях малко подранила,но все пак влязох в стаята и седнах на един от по-задните чинове.Надявах се да не съм заела мястото на някого,обикновенно на последните чинове не сядаше почти никой.При лиспата на друго,което да правя,отворих учебника и зачетох урока, който предстоеше да вземем днес.След около 15-20 минути,стаята започна да се пълни с ученици.По едно време стола до мен се отмести тихо и някой седна на него.Обърнах се и ахнах от изненада.До мен седеше Едуард и този път не ме игнорираше,погледът му беше загрижен.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата...   Вто Апр 07, 2009 5:26 pm

-Здравей. – казах му засрамено и възможно по-нежно.
Очите му се разшириха от изненада,явно не бе очаквал да съм толкова мила или по-скоро въобще да му говоря.
-Здравей.-отговори на свой ред,все още малко шокиран.-Как се чувстваш днес?
Повярвай ми,не искаш да знаеш,помислих си,но му отговорих.
-По-добре,не се притеснявай за това.-имаше кратка пауза,в която се колебаех, как да формулирам извинението си,но той зачака търпеливо –Виж,Едуард,не исках да те обидя вчера,просто исках да остана сама и ти го казах по доста неподходящ начин.Моля те да ме извиниш,за това че бях толкова груба.-казах му несигурно,не бях много добра в извиненията,но странно сега искрено исках да ми прости.
-Първо трябва да ми се реваншираш.-изстреля той.
За секунда седях и се чудех, дали чух правилно.
-Д-д-а ти се реванширам ли?-успях да попитам,когато намерих гласа си.
-Ами,да.-усмихна се заслепително красиво той.
-Какво искаш?-вече бях малко ядосана.Не стига че му се извинявах,не е като да го правех често,а той и реванш искал.
-Ще излезеш ли с мен?
Гледах го около 2-3 минути шокирана.Той на среща ли ме канеше?Никой ме беше канил след Мат,а и никой нямаше желанието,а ето че сега,това момче,с което бях постъпила, толкова грубо искаше да излезе с мен.Замислих се,дали има смисъл да го правя.Ако го харесах,щях само да усложня живота си тук,не че вече не бях омагьосана,но щеше да стане още по-зле.Явно се бях забавила доста с отговора,защото той се обади.
-Спокойно,забрави това,което те попитах,не исках да те поставям в неудобно положение.-странно,звучеше тъжен.
-Не,Едуард,не разбирай погрешно мълчанието ми,искам да излезем,разбира се.
Очите му светнаха.
-В събота?
-Става.-усмихнах му се и бях истински ентусиазирана.Молех се само,да не го приема прекалено на сериозно,защото неизбежно щях да страдам и да се разочаровам,така ставаше с хубавите неща.
Отново ми се усмихна,със своята заслепяваша усмивка и останахме втренчени един в друг,един момент,който ми се струваше цяла вечност.Имаше толкова красиви и дълбоки очи,безкрайни дълбини,които те примамват да се изгубиш в тях.Странно че днес бяха кафеникаво-златисти,не бяха ли вчера черни?
От мислите и хипнозата ми ме извади гласът на учителя,явно бяхме започнали вече.
Часът продължи в мълчание между нас,когато свърши започнах да си събирам учебниците,явно си бяхме казали всичко,а и не исках да се сближаваме прекалено.Но той явно не беше на същото мнение.
-Кое ти е любимото цвете?
Отново ме шокира с въпроса си,този човек не спираше да го прави.
-Амиии,може и да звучи малко необичайно,но слънчогледа.-дори и не знаех защо му отговорих,никой досега не се беше интересувал, кое е любимото ми цвете и ситуацията ми беше някак чужда,колкото и глупава да изглеждах сега,това че той се интересуваше от такъв детайл ме изпълни с някаква надежда,която побързах да стъпча ”иначе разочарованието ще е да е по-силно” повтярх си аз.
-Необичайно,но интересно.-дари ме с още една невероятна усмивка.
-Ще закъснеем за час.-промърморих аз,в опитите си да скрия изчервяването си.Стига,Кари,какво ти става?
-Да,разбира се,да тръгваме.
Докато отивах към следващия си час,се чудех, какво става с мен.До преди няколко часа бях сигурна,че животът ми е съсипан,а сега се съгласих да изляза с момче ,което познавам от ден,не стига това,а и се изчервявах като 10 годишна.А той от своя страна ме караше да се чувствам сякаш съм го познавала години наред,сякаш можех да му се доверя безрезервно.
През останала част от часовете не го видях,но имаше някакво ново чувство в мен,някакво ново желание,да го видя,да го опозная.
Вечерта,когато се прибрах майка ми забеляза разликата в мен и въодошевено попита какво се е случило.Разказах й,но пропуснах момента,в който Едуард ме покани на среща,не исках да й вдъхвам надеждата,която самата аз не знаех дали можех да си позволя.След вечерята се качих в стаята си,измих си зъбите и се приготвих за ляган.
Пуснах една от любимите ми песни – Level 42-Lessons in love и заспах бързо,тази вечер по-спокойно.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата...   Вто Апр 07, 2009 5:27 pm

6.Едуард


Наблюдавах я как спи,чаках с тръпнещо сърце да се събуди.Да,явно макар и сърцето ми да не биеше,можеше да тръпне и то само за това крехко и нежно момиче.Кармен.Името й стопляше цялото ми тяло,дори и само когато си го помислех.Появи се във живота ми и макар че все още не осъзнаваше,го обърна на 360 градуса,но аз нямах възражения,напротив,харесваха ми тези нови чувства,които караха замръзналото ми от десетилетия тяло,да тръпне в очакване.Тя се размърда и отвори очи,беше объркана,усещах го.Изправи се в леглото си и залитна.Искаше ми се да отида до нея,да й предложа подкрепата си,но не можех,никога нямаше да мога да си позволя.Усетих болката,която прониза гръдния ми кош,смрази мускулите ми,но трябваше да се примиря ,че никога нямаше да мога да я докосна.Желанието да вкуся съблазнително плътните й устни,бе толкова силно и всепоглъщащо,че трябваше да вложа всичкия самоконтрол,упражняван повече от век,за да се задържа на дървото.
Тя се размърда и този път,се изправи внимателно.Бавно започна да съблича пижамата си.Докато изпивах с поглед тялото й,имах чувството че моето ще пламне.Сега,когато тя се събличаше сама и откриваше пред погледа ми божествено съвършенните извивки на тялото си,цялото ми същество потръпна от блаженото,непознато чувство.Памукът галеше нежно,кадифено меката й кожа,като очертаваше префектно оформените и гърди,при ласката на хладния въздух,зърната й се очертха по начин,който ме зовеше по-силно от всякога,шепнеше ми какво можех да изпитам.Дрехата продължи порочния си път към невероятните й бедра,тялото й бе като на Богиня,тя беше моята Афродита,желанието ми,за която сега бе по-силно от всичко,което съм изпитвал до сега.
Копнеех да прокарам ръката си по това съвършено тяло,да го милвам,така както дрехата я милваше,да можех да погъделичкам с устни копринената кожа на врата й,фантазирах си хиляди начини,по които да я почувствам.Но мисълта че острани ще изглеждам също както онова копеле,бързо ме отърси от бляновете ми.Тя никога нямаше да гледа на мен по този начин,никога нямаше да иска аз да я докосвам.И все пак трябваше да опитам,все пак трябваше да се боря,поне малко,ако тя ме отхвърли,веднага ще я оставя на мира,нямаше да я притискам,но не можех да се откажа без дори и да знам че съм опитал.
Кари,вече бе влязла в банята.Мина малко време и изведнъж нейните чувства ме пронизаха сякаш бяха мои,силната болка,отвръшение,отчаяние...Явно си бе спомнила какво се е случило вчера,но е помислила че след като е изгубила съзнание нещата са се развили по различен начин.Нейната болка преплетена с моята ме изгаряше отвътре,изгаряше всяка частица от тялото ми,исках да отида,да я успокоя,да й кажа че онова чудовище не й е сторило нищо.Усещах какво чувства сега и това ме побъркваше,да седя тук и да чакам да се съвземе без да мога да й предложа подкрепата си.
Мина известно време,докато болката й се уталожи,имаше решителност,явно бе взела някакво решение.Молех се само да не е нещо,което да навреди на живота й,не че щях да го позволя,но не исках да се чувства задължена към мен по някакъв начин.
Излезе от банята и започна да се облича.Прозореца бе открехнат и миризмата й стигна до мен.Така омайващо,прекрасна,меришеше на някаква невероятна смесица от ванилия и мускус.Отново ме връхлетяха с пълна сила изобилие от желания.Стиснах зъби,опитвайки се да не се поддавам.Тя се облече набързо с една лека,кафява рокля,която падаше по тялото й,загатвайки за красота,която се криеше под нея.
Излезе от стаята си и след около половин час от къщата.Отиваше на училище,толкова се бях отплеснал в това да я наблюдавам че бях загубил всякаква представа за това кой ден е,колко е часа...
Отправих се към къщата ми,все пак трябваше да сеня дрехите си.Тичайки стигнах за 2 минути.На верандата ме чакаше Алис,ухилена до ушите.Хммм странно,заслушах се в това,за което мислеше и се обърках още повече,за какво ще мисли за последната сватбата на Емет и Роуз??
Хайде,Едуард,не ме гледай така,нищо няма да ти кажа,чакат те изненади днес
Оплези ми се.
-Алис,нали знаеш че не е честно така да криеш мислите си,щом е свързано с мен трябва да го видя нали знаеш!
Търпение,съвсем скоро ще разбереш
Ухили се още по-широко тя.
Явно нямаше да изкопча нищо от нея,затова реших просто да се облека и да тръгваме,тръпнех в очакване пак да видя Кари.Беше се превърнала в нещо, като наркотик за мен,когато не е наблизо се чувствах толкова празен.Облякох се набързо и излязох пред къщата,не беше минала и минута,но Алис вече потропваше с малкото си краче.Ухилих й се виновно и й направих знак, да се качва в колата.
Пристигнахме пред училище,паркинга вече беше пълен,намерих едно място на което можех да спра и бързо се запътих към първия ми час.Надявах се да я видя поне на обяда...Стигнах до Биологията и когато прекрачих прага,за секунда останах шокиран,от вълнението си че може да я видя скоро, дори и не бях потърсил в нечие съзнание какъв час или поне не се бях пробвал с нейното,въпреки че сигурно щеше да е безуспешно,бях успял да уловя мислите й само веднъж,още преди да я срещна,от тогава не бях успял да я чуя отново.Тогава за мен тя бе непознато момиче,което се е излъгало да живее в Ричланд,не бях и подозирал че нещата ще се развият по този начин,ако знаех щях да попия всяка нейна мисъл,а тогава не й обърнах никакво внимание,как копнеех сега да мога отново да чуя мислите й...

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата...   Вто Апр 07, 2009 5:27 pm

Тя седеше на един от последните чинове,с разтворен пред нея учебник.Решителността се бе засилила,какво ли си бе наумила?Тръгнах към нея и си помислих,поне това можех да си позволя,да седна до нея.Когато стигнах до чина,тя все още не беше вдигнала поглед,реших да вдигна малко шум със стола,поне да разбере че някой сяда до нея.Не се и надявах на разговор помежду ни,исках просто да съм близо до нея.
-Здравей.-чух невероятно нежния й глас.Топлотата му и шока,от това че ме поздрави,ме зашеметиха за момент.
-Здравей.-отвърнах и все още недоумяваш.Реших че трябва да я попитам нещо нормално,как се чувства например,не че не знаех,но това бяха въпросите,които обикновенните хора си задаваха.-Как се чувстваш днес?
-По-добре,не се притеснявай.-каза малко несигурно тя,сякаш се колебаеше за нещо.- Виж,Едуард,не исках да те обидя вчера,просто исках да остана сама и ти го казах по доста неподходящ начин.Моля те да ме извиниш,за това че бях толкова груба.
Бяха удивен ,че тя ми се извинява и преди да се усетя й казах.
-Първо трябва да ми се реваншираш.-ахх как можах да го кажа,кой знае какво ще й мине през ума сега.
Тя ме гледаше очудено известно време и накрая измънка.
-Д-д-а ти се реванширам ли?-странно очаквах да ме отреже на секундата.
-Ами да.-усмихнах се с надеждата да залича лошото впечатление.
-Какво искаш?-попита ме малко остро тя,даа явно не съм успял със „заслепителната” си усмивка.
-Ще излезеш ли с мен?-изговорих на един дъх аз.
Тя ме гледаше безизразно около 2-3 минути и реших че е било прекалено прибързано,тя не искаше да излезе с мен,може би дори и не е желаела да водим този разговор,просто не е искала да й тежи на съвестта поведението й към мен вчера.Тъгата и отчаянието,болката и самотата ме обвзеха,как можех да си помисля че такова прекрасно,ангелско създание ще пожелае да излезе с чудовище,като мен,дори и да не знаеше,сигурен съм че усещаше че не съм човек,че съм нещо ужасно.
- Спокойно,забрави това,което те попитах,не исках да те поставям в неудобно положение.-не исках и за това да се чувства виновна.
-Не,не Едуард,не разбирай погрешно мълчанието ми,искам да изляза с теб,разбира се.
При думите й сърцето ми се изду от щастие,имах чувството че ще се пръсне,от щастие,любов,от триумфа,че можех да съм с нея поне няколко часа, без да се скътавам в сенките на дърветата и да я следя и най-важното че тя го иска,тя иска да излезе с мен,не се страхуваше,не усещаше чак толкова,какво чудовище бях.
-В събота?-попитах я нетърпеливо.
-Става.-отговори ми тя и ми се усмихна с нещо като,ентусиазъм ли виждах?
Усмихнах й се в отговор и останахме да се гледаме така няколко минути,докато учителя не влезе и не наруши покоя ни.Ахх,колко красиви очи имаше,кафеви със леки зелени оттенъци,толкова дълбоки и отворени,ако не усещах как се чувства,щях да го разчета в очите й.Така красиви и открити.
През целия час се чудех какво да й кажа,дали ако я попитам нещо няма да изглеждам прекалено любопитен и досаден.Когато звънеца би,реших все пак да рискувам.Изведнъж ми хрумна нещо и се обърнах към нея.
-Кое ти е любимото цвете?
Тя се замисли за момент или по-скоро беше малко очудена, от внезапния ми въпрос.
- Амиии,може и да звучи малко необичайно,но слънчогледа.-хмм,замислих се колко искрена беше и какво удоволствие ми достави това,повечето момичета биха казали роза или нещо подобно,клиширано.Но тя ми отговори искрено и това ме изпълваше със задоволство.
-Необичайно,но интересно.-не можах да се сдържа и отново й се усмихнах.
Тя се смути леко и промърмори.
-Ще закъснеем за час.-на мен ли ми се стори или тя се бе изчервила.Бузите й бяха така прекрасни,леко обагрени в червено...
-Да,разбира се,да тръгваме.-казах й аз с надеждата,да обуздая малко желанията,които сега напираха в мен.
Цял ден мислех,за нея,за чувствата,които ме връхлитаха,когато бе наблизо.Всичко толкова ново и в същото време толкова прекрасно.Денят свърши и реших че искам да я видя,отново колкото се можеше по-рано.Исках отново да вляза в стаята й,да усещам аромата й около себе си.
Вечерта,когато се убедих че е заспала,се вмъкнах внимателно в стаята й.Лежеше по корем,сгънала единия си крак,завивката се беше смъкнала до кръста й,изглеждаше толкова прекрасна с леко разделени устни,изглеждаха нацупени,от това че едната й буза се бе притиснала във възглавницата.Беше толкова сладка,ангел слязъл на земята за да ме избави от замръзналите чувства,замръзналия ми живот.Тя бе моят ангел спасител.
Гледах я цяла нощ,мечтаейки и създавайки си най-различни сценарии,в които аз и тя бяхме заедно.Имаше някаква надежда,след днес,която набъбваше в мен,надежда че може би и аз ще изпитам щастието,поне за малко.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата...   Вто Апр 07, 2009 5:28 pm

7.Срещата


Петък мина нормално,с Едуард нямахме общи часове.Ако трябваше да бъда честна поне пред себе си,имаше някакво нетърпение в мен,чаках събота с надежда.
Когато се събудих в събота сутринта по лицето ми се разля усмивка,още щом първите лъчи на изгрева си проправиха път през пердетата.Странно необичайно бе за мен да се будя с усмивка,случваше ми се за първи път от години,колкото и жалко да изглеждаше,така бе в живота ми от много време.Изприпках до банята и влязох под душа.Замислих се,ние не се бяхме разбрали за час,той не ми беше казал в колко часа и дали ще ме вземе от вкъщи или иска да се срещнем някъде.Боже,колко бях наивна,естествено,той бе размислил,сигурно ме е поканил в момент на безсрасъдство и след това е помислил и е осъзнал,че човек,като него няма какво да прави с развалина,като мен.Душът вече не ми се струваше,толкова освежаващ.Излязох набързо и се увих в хлата ми.Бавно пристъпих в стаята,вече нямах желание за нищо.Пристъпих към леглото,където си бях оставила бельото и в този момент шок замръзи тялото ми,чудя се как не се строполих на земята.На леглото ми точно до дрехите,бе написано с листенца от слънчоглед:

17:30
Е.


Не знам колко точно седях така вцепенена пред леглото ми,но наистина не можех да осмисля няколко неща.Как,по дяволите,беше влязъл?А и факта че това малко послание,беше накарало сърцето ми да пропусне няколко удара,беше стоплило тялото ми,бе сгряло душата ми.Как нещо толкова малко ми вдъхна толкова надежда и копнежи.Той беше първият човек,който правеше нещо толкова лично за мен,някак толкова интимно.И най-вече изненадата,обичах изненадите,колкото и сантиментално да изглеждаше,аз обичах да бъда изненадвана,незавиисимо дали ще е с някоя реплика или нещо такова,но от прекалено дълго време за мимолетния ми живот,не се бе случвало някой да ме изненада така.Това се превръщаше в най-хубавия ден в живота ми,дори и само заради този малък за него,но толкова важен за мен жест.Погледнах се в огледалото за да пооправя косата си и сега не само бях усмихната,сега сияех,този блясък в очите не ми бе присъщ,за първи път от много време виждах живота в тези очи.
Времето до следобяда мина толкова бавно,имах чувството че се проточва нарочно,само да се притеснявам и непрекъснато да извръщам поглед към часовника.Ето че стана 17:00 и аз с ужас осъзнах че все още не бях решила какво да облека,бях се повъртвала цял ден и сега глупачката подскачах нагоре-надолу от притеснение че ще закъснея.Изправих се пред гардероба ми и затърсих в купчината от дрехи,никога не съм била подредена,поддържах чиста стаята си,но подредена-рядко.Спрях се на едни от любимите ми дънки – тъмно сини с ниска талия и една жълта ризка с къс ръкаш,жълтото бе едно от любимите ми цветове и очудващо,ми отиваше.Застанах пред огледалото и за пореден път се удивих на момичето,което ме гледаше от него,това вълнение,нетърпение,очакване,бяха ми непознати,но ми харесваше.Реших само да среша косата си и да я пусна да пада свободно по гърба ми.Сложих си малко спирала и балсам за устни.Винаги предпочитах да съм колкото може по-естествена и да слагам възможно най-малко грим.Погледнах часовника,вече беше 17:25.Сърцето ми препускаше неспокойно и изведнъж ме връхлетяха множество неприятни мисли.Ами ако все пак,въпреки всичко е размислил?Ами ако е решил че не си заслужава усилието за осъкатена душа,като моята,защото аз някак вътрешно знаех,че той е наясно че съм страдала,не знам как става това,може би просто се побърквах,самотата ми бе дошла в повече и вече започнах да си внушавам свръх естествена връзка с човек,когото познавам едва от няколко дена.Бях седнала на леглото ми,потънала в мрачни помисли,когато въпреки всичкия ми скептицизъм на врата се позвъня.Погледнах часовника,беше 17:30,беше точен все едно до сега е чакал пред вратата само да стане 17:30.Засмях се на глупостите,които си мислех,май се превъзнасях повече от нужното.В момента,в който бе позвънял на врата,доброто ми настроение бързо се върна.Взех стълбите на бегом,като се препънах на няколко пъти,добре че поне не паднах и се заковах пред врата.Поех си дълбоко дъх и хванах дръжката.Това действие болезнено ми напомняше на първия ми ден в училище,надявах се с него нещата да не протекат толкова катастрофално.
Той седеше пред вратата ми,небрежно подпрян на рамката.Беше толкова красив,облечен с тъмни,почти черни дънки и в контраст снежно бяла тениска,която очертаваше тялото му по начин,по който дори и не се бях надявала да успее някоя дреха.След като погледа ми премина оценяващо през тялото ми се закова на невероятно красивото му лице и още по-завладяващите медено-кафеви очи.Гледаше ме сякаш и той бе зашеметен,идеше ми да се засмея на тази шега,но успях да се овладея,как можеше той да е зашеметен от мен,още един порив да се засмея.
До сега не бях оценявала красотата му,бях я отбелязвала в съзнанието си,но не съм се замисляла колко перфектен бе той,но не по онзи плашещ начин,напротив бе по-скоро успокояващо,изпълваше ме с доверие.Отново онова чувство че го познавам от години ме обвзе.
-Здравей.-поздрави ме нежно той.
-Доста си точен.-усмихнах му се на свой ред,не можех да спра да се усмихвам,още повече сега,когато го видях пред прага ми,да чака да изляза на среща с него.
Той свали поглед,засрамено,явно не бе искал да разбера нетърпението му.Беше ли възможно да е бил нетърпелив?
-Да тръгваме,подготвил съм ти малка изненада.
Усмихнах се широко,още изненади,явно днешния ден наистина ще е един от най-паметните ми дни.
-Да тръгваме.-съгласих се аз,но после се сетих нещо.-колата ти я няма,пеша ли ще ходим?
-Ами да,то не е далеч...-пак сведе поглед,какво му ставаше днес,не очаквах че ще е толкова несигурен,но това ми хареса,беше толкова сладък,като малките момченца,които се престрашават да хванат за ръчичката някое момиченце.
-Хайде тогава.
Поведе ме покрай къщата и после стигнахме до улицата по която се излизаше от града и където се разпрострираха поляни от слънчоглед и пшеница.
-Искам да е изненада,за това ще ми позволиш ли да ти завържа очите.-малко се стреснах при предложението му,та аз едва го познавах.-можеш да ми имаш доверие,а и спокойно няма да се спънеш,ще те придържам.-дори и без успокоението му,щях да се съглася,онова чувсвтво че мога да му се доверя безрезервно не ме напускаше.
-Хмм,добре,но внимавай да не се изтърся някъде,че всичко ще провалиш.-засмях се безгрижно аз.
Той също се засмя и мина зад мен,като държеше някаква кърпа в ръцете си.В момента в който се озова зад мен,през цялото ми тяло премина тръпка и сърцето ми плашещо забърза ритъма си.Хладният му,опияняваш дъх погаделичка врата ми,когато отметна косата ми,хладните му,но невероятно меки и нежни пръсти погалиха едва забележимо сгъвката зад ухото ми,усетих как се наведе леко и вдиша аромата ми.Никога досега не бях изпитвала този трепет,цялото ми тяло крещеше за още,докосването му бе като наркотик,исках още и още.Но за съжаление,той завърза сръчно превръзката на очите ми и усетих,как се отдръпва малко по-далеч от мен,сякаш и той имаше моя проблем с докосването.Подсмихнах се при мисълта за това.
-Е,да тръгваме,не се притеснявай ще те задържа,обещавам че няма начин да паднеш.-нерешително хвана ръката ми.При допира му отново изтръпнах и хванах ръката му по-решително,исках този допир поне още малко.Сигурна бях че усетих как се усмихва доволно,преди да ме поведе нанякъде.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата...   Вто Апр 07, 2009 5:29 pm

Всичко бе тъмно,чудех се това ли е да си сляп,беше от една страна ужасно,но от друга хубаво.Когато зрението ми не бе заето,другите ми сетива бяха по-изострени,обонянието,слуха,даже имах чувството че усещам по-ясно черите на дланта и изваяните му пръсти.Не вървяхме дълго,но все пак беше мъчително,той си удържа на думата – не паднах,но все пак се спънах на няколко пъти.Колкото и очарователно да ми се беше сторило изострянето на сетивата ми,зрението ми липсваше.
По едно време спряхме,усещах трева под краката си.
Отново усетих как застана зад мен и започна нежно да развързва превръзката.Когато я свали пред погледа ми се откри райска гледка.И в най-смелите си мечти не съм си представяла да съм на такова прекрасно място,камо ли с някого като него.Беше неповторимо усещане.Бяхме под един стар дъб,подслонени по дебелата му сянка,тревата беше мека и омайващо зелена,беше жива.А отвъд малкия ни подслон се разкриваше най-невероятния за мен пейзаж.Имаше слънчогледи,ахх,колко слънчегледи,докъдето стигаше погледа ми,се простираха и те и не само продължаваха някъде там в небитието.Той ме хвана нежно за раменете и ме завъртя съвсем леко,когато отделих погледа си от невероятната гледка,съзрях и нещо друго.До стъблото на дъба имаше разстлано меко зелено одеало,а на него имаше няколко от любимите ми сладки.От къде ли знаеше,какво обичам?Той ме удивяваше все повече и повече.А това тук,ами думите ми не стигат да опиша екстаза,в който изпаднах.
Бях толкова отнесена в мислите си,когато го чух да ми казва.
-Харесва ли ти?
Опитах се,но не можах да кажа нищо.Беше толкова красиво,наистина ме беше оставило без думи.След няколко минути успях да кажа само.
-Не съм виждала нещо по-прекрасно.
При думите ми лицето му грейна,а очите издаваха и малка доза самодоволство.
Тръгнах към одеалото,като не спирах да се оглеждам,с всяка стъпка гледката се променяше и не исках да изпусна нищо.Седнах на него и отново се огледах.Сега когато бях седнала се чувствах толкова малка и безсилна срещу безграничната красота на природата.Имаше малки пеперуди,летящи на воля,необезпокоявани от никого.Даже видях една катеричката да притичва по клоните на едно съседно дърво.Чак сега забелязах че малко зад дъба започва горичка.Беше толкова красиво и нереално,моята приказка,моите мечти бяха оживели пред очите ми,а до мен вече седнал седеше единствения човек,който повярва в мен,който реши че макар и болката,която задържах бих могла да отворя сърцето си за него.Дали беше така?
-Едуард,прекрасно е,просто нямам думи,с които да ти опиша как се чувствам в момента.- бях отклонила поглед за малко за да го погледна,но малко след това отново заоглеждах моята приказка,моята мечта.Той видя че все още се любувам,затова само се усмихна и замълча.
Нямах представа за времето,толкова се бях увлякла в съзерцанието на недокоснатата от човешка ръка природа,когато Едуард реши че е време да ме извади от унеса ми.
-Разкажи ми повече за себе си,каква музика харесваш,какви книги четеш,какво обичаш да ядеш…
Макар и да знаех че той май знае тези неща вече,започнах да му отговарям на всеки въпрос,а те не спираха да се леят най-различни,все свързани с мен,все неща от които никой не се бе интересувал до сега.Сега на това прекрасно място с този невероятен човек бях напълно спокойна,чувствах се сякаш нищо не съществуваше освен мен и Едуард.Усетих как това,което толкова отбягвах и от което толкова се плашех бавно се случваше,усещах че се влюбвам в Едуард,но не по този начин,по който бях влюбена в Мат,много по-чист и красив.Дали Едуард бе моят тайнствен спасител?Или беше дявол извикан от моя персонален ад за да ме довърши?Опитах да избутам тези мисли от главата си,просто Едуард и дявол не бяха съвместими,по-скоро ангел,по-прекрасен от всички.
По едно време,така както седях и го наблюдавах ме заля желанието да го нарисувам,него и необятната красота около него,напреварващи се,кое от кое по-красиво.Той стана и тръгна нанякъде,явно си мислеше че съм се отнесла в мислите си до толкова,че да не го забележа.
-Къде отиваш?- гласът ми прозвуча по-тъжен,отколкото трябваше, но той само се усмихна и каза.
-Връщам се след минута.
Зачудих се къде може да отиде за минтуа,но той наистина се върна след толкова с един статив в ръката.Опулих се насреща му,откъде знаеше че рисувам?Не му бях споменавала а и никой не знаеше и още повече как разбра че искам да рисувам?
Той само ми го подаде мълчаливо и си седна на мястото.Усмихнах му се този път още по-щастлива ,но все пак въпроса как разбра не ме напускаше.Наместих се по-удобно и взех статива пред себе си.
Не знам колко време го рисувах,но той не помръдна през цялото време,беше замръзнал като статуя,но имах чувството че отвътре гори от радост както аз горях от щастие.За първи път бях истински щастлива,нищо не помръчаваше моят момент,само се молех да е безкраен,никога да не свършва.Сега когато го рисувах и цялата бях изпълнена с щастие,виждах нещата,както когато се друсах,даже по-живи,по-красиви.Страното беше че не се чувствах сякаш съм открила начин да рисувам без допълнителни средства,просто бях намерила друг наркотик,по-силен и разтърсващ – Едуард.
Когато приключих,той все още седеше мирно и ме гледаше в очите,в началото това малко ме притесняваше,но после свикнах.Усмихнах му се и срамежливо завъртях картината ми към него.В момента в който го направих очите му се разшириха,а устата му увисна.Изкикотих се,знаех че рисувам хубаво,но не очаквах чак такава реакция.
-Ти…ти…рисуваш невероятно красиво,прекрасно…нямам думи.Така ли ме виждаш?Толкова ли съм красив в твоите очи?- все още заекваше малко,докато говореше.
Изчервих се цялата и сведох поглед засрамена.Та той си беше така красив,че и много повече,крастотата му бе прекалена за да се пресъздаде.
Явно все още чакаше отговор,но като видя че няма да получи се наведе към мен и нежно обгърна с длан лицето ми.Вече беше толкова близо,устните му бяха на сантиметри от моите.Това очакване и ненаситно желание караха тялото ми да потръпва при всяко негово докосване,не издържах и жадно впих устните си в неговите.Явно не само аз съм била на ръба на чистото удоволствие,защото в момента в който докоснахме устните си,то заля и двама ни.Дъхът ми излизаше на пресекулки,а неговият,неговият беше толкова сладък и съблазнителен.Когато го вкусих,залитнах,но той бързо плъзна ръката си към кръста и ме придърпа по близо до тялото си,което беше толкова горещо,макар и прекалената топлина да бе малко болезнена,беше приятна,възбуждаща болка.За момент се отдели от устните ми и започна да целува гърлото ми,извивката на шията ми,вдлъбнатината,където започваха да се оформят гърдите ми.Желанието ми вече беше неконтролируемо,не издържах,Плъзнах ръката си по гърдите му и започнах припряно да разкопчавам копчетата на ризата му,но когато видя накъде бия,той нежно се отдели от мен и ми прошепна.
-Не сега,любима,не искам да бързаш да го правиш,трябва да си готова.
-Но аз няма за какво да се готвя.
-Грешиш,Кари,Мат не ти е сторил нищо.
Това което каза ме учуди и същевременно изпълни с надежда,как така не ми е сторил нищо,какво се беше случило онази нощ?Изказах въпроса си гласно.
-Какво искаш да кажеш,как така не ми е направил нищо?
-Това е дълга история,която ще ти разкажа друг път,трябва да знаеш само,че след като те удари не ти е сторил нищо друго,страхливеца е избягал с надеждата да те е наранил.- усетих яростта,която се надигаше в него,когато говореше за това.-Намерих те малко след като беше изпаднала в безсъзнание,заведох те при Карлайл,баща ми,той е лекар и се погрижи за раната ти и ръката.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата...   Вто Апр 07, 2009 5:30 pm

След това те занесох в стаята ти,не исках да се събудиш в дома ми и да си помислиш че аз съм ти сторил нещо.
Бях поразена от това,което чувах,но повече от всичко бях щастлива,преливах от щастие и любов.Да аз бях влюбена в него,все още не го обичах, но бях сигурна че и това ще се случи.Той бе моят спасител и то не само по начина по който аз си го представях,той ме спаси по всеки възможен до сега.
Хвърлих се в прегръдката му и горещи сълзи започнаха да се стичат по бузите ми,сълзи от щастие,от любов.Той усети че плачех и нежно ме загали по косата.
След около час в прегръдките му забелязах че слънцето вече бе залязло.Явно и той беше забелязал,защото каза.
-Хайде,Кари,трябва да тръгваме,майка ти ще се притесни.
Кимнах,беше прав,а аз не исках да разочаровам майка ми,колкото и да ми беше добре в прегръдките му.
Когато стигнахме къщата ми,ми подаде произведението ми.
-Не задръж го,то е за теб.- наистина исках да го вземе,исках да има символ на най-хубавото ми Аз.
-Покажи я на майка ти,тя ще е щастлива да види че рисуваш и утре ще ми я дадеш,не се притеснявай не бих я изпуснал толкова лесно.
Целуна ме нежно по устните и после по челото и ме подбутна към къщата.Малко се намръщих че трябва да се разделя с него и за това се обърнах към него отново.
-Ще се видим ли утре?
-Разбира се,стига да ме искаш ще се виждаме и утре и всеки следващ ден.
Грейнах от щастие при обещанието му и вече доволна тръгнах към къщата.
Майка ми беше в хола и когато чу ве вратата се отваря погледна към мен,но явно не видя това което бе очаквала,защото радост и облекчение се изписаха на лицето й.
Пристъпих към нея и мълчаливо й подадох картината.
За момент си помислих че очите й ще изкочат от орбитите си.Беше се втрнчила в картината със смесица от чувства изписани на лицето й – учудване,щастие,облекчение и възхищение.
-Мамо това е Едуард.
Тя ме погледна с усмивка и промълви.
-Кари,мися че има какво да ми разкажеш.
Засмях се и започнах да й разказвам,как ме покани,защо не й казах,къде ме заведе и най-вече колко много промени той в мен.Макар и само за няколко часа сега бях станала друг човек.
Тя слушаше историята търпеливо и с всяка следваща дума ставаше все по щастлива,ако това бе възможно.
Накрая каза.
-Кари,миличка това е прекрасно,трябва да ме запознаеш с това момче,а сега няма да е лошо да хапнем нещо, направила съм ти и крем-карамел за десерт.
Вечеряхме мълчаливо,в сравнение с разговора преди това и накрая се качих в стаята си изморена.Толкова ми се спеше.Този път си пуснах една песен- Garbage-The world is not enough която си позволявах рядко да слушам,само когато мжех да се нарека щастлива,а сега бях повече от това.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата...   Вто Апр 07, 2009 5:30 pm

8.Дяволът

Мина един месец от онзи ден на поляната,а с Едуард бяхме все още заедно.Беше прекрасно,нямахме никакви проблеми и с всеки ден го чувствах все по-близък,не можех без него.Можех да говоря с него за всичко,престраших се да му разкажа за баща ми и после за Мат.
Ходехме редовно на училище,като той помоли да смени някои от часовете си с мен.
На няколко пъти излизахме с Алекс,с която се запознах в първия ми ден в училище.Тя изглеждаше страхотен човек,но просто нямах достатъчно време за да й обърна внимание,Едуард бе непрестанно в мислите ми.
В петия ден на Октомври времето вече беше по-лошо.Излязох от къщата и Едуард,както винаги ме чакаше облегнат на колата си.Отидох до него,а той само ме цлуна по челото и влезе в колата.Това ме учуди,обикновенно не е толкова пестелив.Забелязах и че челото му постоянно бе леко сбръчкано,притесняваше се за нещо.Реших да не го притискам сега,ще изчакам да минат часовете и ще поговоря с него,не ми харесваше да го гледам така.
Както и предполагах с това негово притеснение часовете се проточиха едва-едва.
Когато свърши и последния с облекчение тръгнах към колата му.
Настанихме се вътре и мълчаливо тръгнахме към дома ми,но за моя изненада той отби по пътя излезе и се обърна към мен.Това което видях ме шокира и оплаши.Изражението му бе студено и сурово,очите твърди,нетърпящи възражения.
-Кари,днес заминавам със семейството ми.
Това ми дойде като гръм от ясно небе,не го очаквах,минаваха ми какви ли не мисли,но знаех че каквото и да се случи поне ще е наблизо,ще имам доказателство че всичко се е случило,че не е просто един сън,един неосъществим блян,а ето сега той ми казва че ще заминава.
-Как така,за колко време заминаваш?- гласът ми вече трепереше.
-Завинаги,Кари,няма да се върна повече.
-Тогава идвам с теб.
-Не можеш да дойдеш с мен.
-Защо?Обичам те и искам да съм с теб,където и да отиваш!
-Аз не искам да идваш,Кари,съжелявам не те обичам вече,не трябва да идваш с мен.
Ако това че замимнава ме учуди,то това което каза току що ме шокира тотално.Краката ми се разтрепериха и накрая поддадоха,строполих се на земята и по бузите ми започнаха да се стичат сълзи.Защо трябваше да ми се случи,защо,точно когато бях толкова щастлива,трябваше всичко да се сгромоляса,целият ми свят да се срути.
Той се приближи колебливо,но след това стисна зъби и отстъпи назад.
-Едуард,защо ми причиняваш това,защо сега,защо когато съм толкова щастлива?Защо въобще се появи в живота ми,за да го довършиш ли?
Видях болката в очите му,при тези ми думи и това ме обърка още повече.Нали не ме обичаше вече?
-Кари трябва да тръгвам,живота продължава,бързо ще ме забравиш,не драматизирай.
Опитах се да стана,да тръгна към него,исках поне още веднъж да го докосна,само още веднъж,но той прозря желанието ми и бързо ми обърна гръб.Влезе в колата и потегли.Беше спрял близо до дома ми,беше го предвидил.Седях там сама и все още не можех да осъзная какво ми се случи.Сама,да бях отново самотна.Защо ли си помислих че мога да съм щастлива,защо ли си помислих че той е моят спасител.Сега си спомних нещо,което ми беше минало през ума,дявол от моя личен ад,да точно това бе той,дошъл да ми покаже щастието и след това да ми го отнеме с един замах.Да ми покаже живота и да ме убие с едно изречение.Дошъл за да ме доунищожи.
Знаех какво да направя,за да избягам поне за малко от ужаса в който бях.
Тръгнах към до болка познатата градинка.Сетих се че бях забелязвала групички наркомани,които се бяха събирали там.Когато стигнах ги видях,да бях познала,наркомани бяха.Приближих се колебливо,едно от момчетата ме видя,беше висок с русоляво-кафява коса и попринцип сини,но в момента кървясали,блуждаещи очи.
-Нещо конкретно ли търсиш?-гласът му беше дрезгав.
-Амии,да надявах се на нещо по-силно.
-Имаш ли пари?
-Имам.-отговорих му бързо аз.
Той кимна и ми направи знак да отида с него,към компанията му.Запозна ме набързо,но дори и не запомних имената им,неговото май беше Джерами.Зарадвах се че имаха не само трева.Дадох всичките си пари за хероина,но сега не ми пукаше,исках да избягам,да избягам ако можех дори и от съзнанието си,да не мисля повече за жалкия си живот.По възможност да сложа край на мъченията си,защото знаех че сега без него нямаше да имам сили да живея,щях да бъда като бавно разлагащ се труп,по-добре бе да изгоря сега набързо без да усетя напълно прегръдката на смъртта.
Веднага след първата линийка усетих действието,усетих се по-лека,по-освободена.Но все още можех да забравя,не можех да го изтрия от съзнанието и спомените си,по никакъв начин.Не помогна и втората линийка...и третата...Усещах как все повече и повече попадам под влиянието на хероина.Попитах ги,дали имат и алкохол,но се оказа че не е останало почти нищо и затова реших да отида да си взема една бутилка водка или уиски,завииси...не че сега имаше голямо значение.
Тръгнах към магазина сама,беше ми все по-трудно да движа краката си.Стигнах до магазинчето и точно преди да вляза си спомних че дадох всичките си пари за хероина.Трябваше да отида до вкъщи да си взема,преди майка ми да се прибере,не ми се даваха обяснения точно сега.
Полагах всички усилия да накарам краката си да се движат по-бързо.Почти бях стигнала до къщата,когато чух свистене на гуми и се обърнах по посока на звука.Към мен,с бясна скорост летеше някаква тъмна кола,поне така ми се стори,нямах време да я огледам,защото след секунди усетих как нещо ме удря с ужасна сила,премаза краката ми.Болката която изпита тялото ми след тези няколко секунди беше нечовешка,никой не би издържал на нея.Така стана и с мен,започнах да губя съзнание,да се отделям от тялото си,поне болката я нямаше вече.Щях да намеря покой вече,най-после щях да умра,край на болката,край на мъченията,жалко само че не можех да докосна Едуард за последно.Надявах се живота ми да мине на лента,както казваха хората,за да мога да си припомня докосването му,аромата на кожата му,дъха му,всяка една частица от тялото му.Последното,което помня бе как някой ме вика уплашено,но кой беше и какво искаше,не знаех,не можех да разбера.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата...   Вто Апр 07, 2009 5:31 pm

9.Пробуждане


Отворих очите си бавно,с огромно усилие.Ярката светлина зад покоя на клепачите ми ме заслепи за момент.Веднага след това видях едно уплашено лице,над мен.
-Мамо.-едвам промълвих аз,усещах някаква ужасна болка в гърлото си.
-Не мърдай миличка,няма нужда да говориш.Спокойно,тук съм,до теб съм.Почакай секунда,връщам се след малко.
Излезе в коридора и смътно чух как говори с някого.
-Събуди се....да предполагам...хайде ела...няма спокойно.
Тези думи ме объркаха,дали беше решил да се върне,с кого иначе майка ми ще говори така?
Вратата се отвори и за моя изненада с майка ми влезе Алекс.Гледах я учудено известно време,след което й се усмихнах колебливо.
-О,Кари,добре ли си,толкова се притеснявахме за теб.-изговори тя на един дъх и се втурна към мен.Целуна ме нежно по бузата и седна на стола до леглото ми.
-Аз как съм,какво се случи,помня една кола и след това всичко ми се губи.
-Да,миличка,защото си изпаднала в безсъзнание,ами ти,няколко дни спеше...Много ли те боли?-попита майка ми загрижено.
-Какво има,какво не ми казвате?-вече започнах да се паникьосвам.Какво ставаше?
-Ами,Кари,скъпа докторите казват че положението ти е много тежко...Чувстваш ли краката си?
Ужасена разбрах на къде биеше,опитах да раздвижа краката си,но не чувствах нищо,сякаш ги нямаше.Ето защо не чувствах болка.
-Не,не,не не е възможно,не може и това да ми се случи,не може...-започнах да хлипам неудържимо.Как може живота да е толкова несправедлив към мен,как може да ме наказва така,вместо да бях умряла,аз бях осъкатена.Нее,вече не беше само душевно,беше и физически,можеше ли да стане по-зле?
-Спокойно,Кари,ще ти помогна,има някаква надежда да проходиш,записах се на курсове по физиотерапия,ще ти помагам,ще се упражняваш по-често,отколкото ще може с държавен работник,спокойно ще се справим.-учудих се на любовта и увереността в думите на Алекс,явно не бях оценила нивото на връзката ни,докато бях заета с Едуард,бях я смятала за по-маловажна,но явно тя не е била със същите представи за мен,щом е седяла тук непрекъснато и е чакала да се събудя.Боже,та тя се е записала на курсове за физиотерапия,само заради мен.
-Няма нужда,Алекс,ще отнемам толкова много от времето ти,не искам в половината от времето си да се занимаваш с един инвалид,а в другата да учиш за това.Разбери не искам да съм ти в такава тежест.
-Това колко време ще ми отнема не е от значение,Кари,искам да го направя и така ще стане,недей да упорстваш предупреждавам те,няма да ме разубедиш.
Примирих се и кимнах.Те започнаха да ми разказват за физиотерапията,от кога ще започнем,каква е възможността за успех.Не беше особенно голяма,не се и надявах вече,но Алекс беше много ентусиазирана.Тя трябваше да ходи на курсове по 2 часа на ден и да се занимава по още 3 с мен.Беше започнала курсовете веднага след думите на лекарите и след като ме изпишат,щяхме да можем да започнем.Странно, но вярвах в нея и имах предчувствие че ще ми помогне поне малко да изляза от дупката в която бях.
Дните минаваха,всеки ден бе едно и също,будех се с надеждата по някакво чудо да усетя краката си и заспивах с убеждението че на другия ден ще е различно.
През тези дни имах време да помисля,да размисля над живота си.След този инцидент разбрах че не мога да оценявам живота си толкова ниско.Макар и да ми се случваха нещастие след нещастие,трябваше да намеря сили да го променя.Да намеря сили да се боря със съдбата си.Да,наистина ме болеше ужасно,само като си помислех името на Едуард,камо ли когато си спомнех моментите ни заедно,но не беше задължително да намеря покой в любовта.Аз знаех че никога няма да го забравя,че винаги ще го обичам така силно,но можех поне да опитам да живея,да намеря смисъла да продължа нашред.Да бъда силна,не исках повече да бъда онова слабохарактерно момиче,което се отчайваше от всичко,не исках повече да съм жалка.Колкото и да страдах щях да се боря.Сега приоритет ми бе да проходя и щях,незавиисимо от това какво казваха лекарите.Аз вярвах и щях да успея.Алекс щеше да ми помогне,щеше да ми е подкрепа.Да,пак имах нужда от някого,на когото да се опра,но това беше защото ми предстоеше още по-трудна битка от преди,не само срещу съдбата а и срещу себе си,срещу това което бях.Сега щях да бъда силна и твърда,нямаше да се доверявам на никого,само на майка ми и Алекс,те бяха единствените хора,които щях да допусна в сърцето и душата си.
Дойде и денят на изписването ми.Чувствах се по-добре от деня в който се събудих,само дето все още не усещах никакво подобрение.
Алекс и майка ми влязоха заедно и двете усмихнати,да днес щях най-после да си бъда у дома.Алекс ми помогна да се облека,докато майка ми уреждаше документите по изписването ми.Докараха и една инвалидна количка,разбира се сега щях да имам нужда от помощник непрекъснато.Щях да съм нон-стоп в тежест на някого.Естествено този някой щеше да е Алекс.Тя каза че е уредила нещата в училище и ще се грижи за мен.Наистина през тази една седмица,в която се грижеше за мен в болницата я заобичах истински,но същевременно вече се чувствах,толкова задължена,представям си какво ще е,когато започне да се грижи за мен извън болницата.
Вече бях облечена и готова за тръгваме,Алекс седеше зад количката ми и нетърпеливо чакахме майка ми да се появи.
Ето че след няколко мъчителни минути врата се отвори и майка ми подаде глава през нея.
-Хайде момичета,тръгваме.
Отдъхнах си облекчено щом излязох навън.От кога не бях вдишвала свеж въздух.
Малко беше неудобно качването ми в колата,започваше се с затрудненията които им създавах.Дали Алекс нямаше да осъзнае скоро,колко ще й е трудно с мен и няма да се откаже?Натъжавах се много при тази мисъл,дори и да не ми помагаше не исках да я изгубя,но какво може да прави жизнено момиче,като нея с един инвалид.Да го извежда на разходки?Ха,все едно че тя само за това ще копнее,да си пропилява времето така с мен.
Но тя само ми се усмихна окуражаващо и се справи търпеливо с преместването ми от количката в колата.След това същата процедура,за излизането.
Когато влязохме в къщата се почувствах много по-добре,вече си бях у дома.
-Миличка,преместих нещата ти на първия етаж,в моята стая,за да ти е по-лесно,а аз ще спя в твоята.
-Благодаря ти,мамо,че правиш всичко,което е по силите ти за мен.Алекс- обърнах се към нея,въпреки че знаех какво ще последва. – благодаря и на теб,знаеш че не си длъжна да си тук,не искам да ме съжаляваш.
-Стига,Кармен,знаеш че не те съжалявам,моля те спри с тези глупости.- раздразнението вече се долавяше в гласа й.
Останах доволна,поне знаех че не го прави от съжаление,засега.
Вечерта мина по-леко,отколкото очаквах.Вярно имах нужда от помощ,но не ме гледаха с това съжаление,от което се страхувах,за тях бях старата Кармен.Но един въпрос никога не напускаше съзнанието ми.До кога?В един момент щеше да им дотегне.
Алекс остана до към 21:00 , когато баща й дойде да я вземе.Обеща ми че утре ще е у дома в 11, когато излизаше майка ми.Даа,в един момент щеше да им дойде в повече,вечно да има някой около мен,как да не му писне?Майка ми ми помогна да си легна и ме целуна за лека нощ.
Отново легнах с надеждата утре да се събудя и да мога да усещам краката си,не знам защо си мислех че през нощта нещо по-различно може да стане,отколкото през деня.Е,не пречеше да се надявам,дали ще е за през нощта или за през деня,надежда трябваше да има.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата...   Вто Апр 07, 2009 5:31 pm

10.Изненади


Дните минаваха мъчително,всеки ден се будех и се молех днес да е денят.Алекс идваше винаги в 11:00.Често излизахме,ходехме на кино понякога,тя правеше всичко възможно да се чувствам нормална.Но не можех нямаше как.Никога няма да забравя, как веднъж се опитах сама, да сляза от леглото си,майка ми беше отишла до магазина.Разбира се, не успях и останах да лежа на земята,докато се прибере.Бях толкова жалка,естествено,това не бе единствения ми опит.Не веднъж се пробвах да проходя,просто се набирах на ръцете си и избутвах количката и разбира се винаги свършвах на земята.
Днес бе поредният ден,в който щях да правя безплодни опити да проходя и да изнервям Алекс.Тя не го показваше,но аз виждах че често се ядосва,но не на неуспеха ми,а на това че губех надежда.С нея се сближихме толкова много през тези почти два месеца,от катастрофата.Тя бе моята сестра,която никога не съм имала.Разбираше ме,винаги беше търпелива,можех да споделя с нея всичко,просто усещах че тя бе единствения човек,който нямаше да ме нарани никога,бях сигурна в това.През последния месец бяхме започнали да ходим на училище.Тя беше уредила да сме във всички часове заедно,за да може да е винаги с мен,ако имам нужда от помощ.Чудех й се,на нея и на майка ми,още не им бе писнало от мен,както очаквах,винаги бяха толкова мили и търпеливи.
Събудих се и сънено разтърках очи.Тръгнах да викам майка ми,когато почувствах леко изтръпване в левия крак.
Въобразих ли си го или наистина усетих нещо?
Щях да разбера веднага,ако това означаваше че има шанс да проходя,дори и за пореден път да се строполя на земята нямаше да ми пука,поне щях да съм опитала след странно изтръпване, което усетих.
Внимателно извъртях тялото си,така че краката ми да се подават от ръба на леглото и се приготвих.Избутах се с ръце до ръба на леглото и се пуснах,когато прецених че краката ми са достатъчно близо до земята.
Пуснах се,но нищо не стана отново паднах и останах да лежа,докато майка ми не се появи на врата.
-О,Кари,миличка,пак ли си опитвала,спокойно,ще успееш,аз вярвам в теб.Следобед ще опитате отново с Алекс, не се мъчи сама.
Не й отговорих,отново се разочаровах от неуспеха си.Сигурна бях че усетих нещо в крака си.
Денят в училище мина по-зле от обикновенна.Настроението ми бе помрачено от провала ми.
По пътя към вкъщи следобеда и двете с Алекс бяхме мълчалива,докато тя не наруши мълчанието.
-Кари,Мари* ми каза за тази сутрин,искам днес да пробваме нещо друго,ще успеем и ти го знаеш,не искам да се предаваш толкова лесно.
-Надявам се да си права. – промълвих аз.
Наистина се надявах да е права, но знаех че няма голяма вероятност да проходя,чудех се защо още се мъчи с мен.
След като се наядохме,тя се обърна към мен.
-Кари,искам сега да ме прегърнеш през врата,аз ще те вдигна и искам да опиташ да движиш краката си,аз ще те държа така че една част от тежестта ти да пада на тях.
-Алекс,само ще ти тежа няма смисъл,сигурна съм че съм си въобразила това сутринта.
-Какво,Кари,какво се е случило сутринта??
-Оу,ами,не ти ли казах,мисля че усетих някакво изтръпване в левия крак.
Очите й светнаха.
-В такъв случай нямаш никакво право да ми се противопоставяш.
Примирих се с нея и направих,каквото ме помоли.Странно,но когато ме изправи на крака,усетих съвсем смътно земята под мен.Положих всички усилия да накарам десния си крак да се придвижи напред и чудото стана.Успях да направя една крачка,в момента в който придвижих крака си,Алекс усети веднага и заедно с мен,все още на врата й, отстъпи с левия си крак и после с десния,за да имам пространство да опитам и с левия.Съсредоточих се и вложих цялото си усилие в това наглед лесно движение.Левия ми крак се премести колебливо,после десния,пак левия,а Алекс изписка щастливо в ухото ми.
-Виждаш ли,Кари,виждаш ли,казах ти,казах ти че ще успееш.
Аз само се засмях облекчена и безмерно щастлива.Бях успяла,бях успяла в първата битка,бях достатъчно силна за да удържа.
Продължих упражнението още около час,този път Алекс,бе зад мен и ме придържаше под мишниците,вярно приличах на 2 годишна,но въобще не ми пукаше,бях успяла,бях проходила.
Между изблиците на щастие,Алекс каза.
-Хайде да отидем да хапнем нещо.- с огромна усмивка на лицето си.
Кимнах й и тя ми помогна да стигна до кухнята.Отдъхнах си на стола,това ходене беше доста изморително,докато тя приготвяше яденето.
Минаха дни от първото ми прохождане.Ставах все по-добра,а Коледа наближи.Алекс ми съобщи че ще ходи с родителите си при баба и дядо й.Бях малко разочарована че няма да сме заедно,но гледах да не го показвам.
Дните минаваха и ето че днес бе 22,днес Алекс заминаваше с родителите си.Денят ми мина толкова бавно и мъчително,тя ми липсваше ужасно много,не сме се разделяли от месеци.
Тъкмо бях седнала да гледам нещо по телевизора,когато телефона иззвъня.
Отидох до него и вдигнах слушалката.
„Кармен Джоунс”
„Да”- отговорих колебливо.
След следващото,което чух изпуснах слушалката и се свих на земята от болка,сълзите не спираха да текат,риданията не спираха да излизат от гърдите ми.
Не беше възможно,не отново!
Не отново.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата...   Вто Апр 07, 2009 5:32 pm

11.Надежда

Защо живота бе така несрпаведлив към мен?Защо,точно,когато имаше надежда,трябваше да се случи това?Защо Алекс?
Времето спря да съществува за мен,лежах там на пода и плачех,страдах ужасно,защото всеки,когото обичах ме напускаше.Баща ми,после Едуард,а сега и Алекс.Толкова я обичах,тя бе моята опора,моята надежда в човешки обик.Моята най-добра приятелка,а сега я нямаше.Бях по-сама от всякога,защото познах какво е любовта и я изгубих,познах чистото,безрезервно приятелство и изгубих и него.Всичко хубаво,което се бе смилила съдбата да ми даде,ми бе отнето жестоко след това.
Имах чувството,че са минали векове,но може би,са били часове.Входната врата се отвори и майка ми се затича към мен,веднага щом ме видя.
-Почакай,Кари,успокой се,имам една добра новина.
-Как може,да има нещо,което да ти се струва добро след това,което се е случило?-долавяше се,дори и отвращение в гласа ми,знаех че майка ми е наясно какво е станало.
-Не бързай,не ме съди толкова строго.Тя е жива,Кари,не е загинала в пожара.Остави ме да ти обясня,моля те.
Вече се бях вкопчила в яката на дрехата й и прошепнах умолително.
-Какво се е случило,сигурна ли си?
-Да,да след малко ще ти разкажа,първо си облечи нещо,заминаваме за Сиатъл,там са живели баба й и дядо й.Сега е настанена в болница там.
Не чаках друго подканване,взех набързо едно яке,още един чифт дрехи и малко бельо.След няма и 5 минути,вече бях в колата.
Когато се настани до мен се обърнах към нея.
-Кажи ми какво се е случило?
-Ами,след като ти си затворила телефона се обадиха на мен.Докато Алекс е била навън,доколкото разбрах,за да се срещне с приятели от детството,къщата се подпалила,все още не се знае причината,а и няма смисъл да се дълбае по този въпрос.Явно Алекс е видяла пожара,била е недалеч от къщата и се е втурнала натам с надеждата да може да помогне с нещо.Но,сама разбираш едно момиче не може да направи нищо.Влязла е в къщата и явно се е запътила към кухнята първо,с надеждата да открие някого там,но за нещастие една греда се е откъртила от тавана,къщата не е била от най-новите,и я е затиснала.През това време приятелите й при които е ходила са повикали пожарната.Понеже Алекс е била най-близо до изхода успели да я спасят,но останалите са загинали.Сега тя е в болница в Сиатъл с тежки обгорявания и рани от гредата.Лекарите не дават гаранции,но жената,която ми се обади каза че вероятността,да оживее е голяма.Тя се оказа социален работник,предполагам се досещаш,че понеже тя все още не е навършила 18,а семейството й е загинало,в момента за нея отговарят социалните.Потърсили са информация за родителите на майка й,но и те са починали преди години.Реално,в момента Алекс,няма живи роднини.
-Има нас.-бързо отговорих аз.
-Да,миличка,така е.Говорих със социалната работничка за това,но тя каза че шанса социалните да позволят да я осиновя е минимален,заради доходите ми.Но не се разстройвай сега,ще се борим,няма да позволя да я пратят в дом за сираци!
-Аз ще работя,ще си намеря работа,тя направи толкова много за мен,нищо няма да ми стане да поработя малко заради нея.
-Ще видим,Кари,нека да тръгваме,Сиатъл не е близо.
Кимнах и тя запали колата.
Нямаше да позволя да ми отнемат Алекс,щом бе жива,нямаше да я загубя повече,никога повече!
Малко след разговора ни се бях унесла и заспала.
По едно време усетих, някой да ме побутва по рамото.
-Хайде,Кари,събуди се стигнахме.
При тези думи отворих рязко очи,бяхме пристигнали,а Алекс се нуждаеше от мен.Огледах се,беше тъмно,а ние бяхме спрели на паркинга на една болница.
Взех си якето и бързо слязох от колата.
Влязохме в болницата и ни упътиха към втория етаж.Когато се качихме горе,имаше някаква суматоха,лекарите тичаха насам-натам и чух един да казва „Коя сестра наглеждаше стая 215?”.Странно,не беше ли Алекс в стая 215?Явно майка ми също бе забелязала,защото се обърна към един от докторите.
-Извинете,идваме при Алексис Смит,стая 215.
Изведнъж изражението на лекаря се смени,стана някак виновно.Започнах да се ядосвам,какво беше станало с Алекс?
-Ами,госпожо,елате настрани да поговорим.
-Бързаме,искаме да я видим,колкото се може по-скоро,кажете ни веднага какъв е проблема.
-Имахме,малък проблем,елате по-късно,за да я видите.
Вече бях бясна,явно криеше нещо от нас.
-Не,ще я видим веднага! –отсякох аз.
Той ме погледна малко неодобрително,но явно видя че съм непреклонна и каза неохотно.
-Съжелявам много,Алекс е изчезнала.Не знам какво се е случило,тази сутрин я преглеждах и всичко беше наред и изведнъж ми се съобщава че я няма,а сега установихме че и медицинската сестра е изчезнала.
Бях шокирана от думите му,не можех да повярвам.Този ад нямаше ли да свърши най-после?Свлякох се на земята и се свих на топка,не можех да понеса повече,просто не можех,не беше по-силите ми,аз бях просто един човек.Силни ридания излизаха от гърдите ми,горещи сълзи се стичаха по бузите ми,сърцето ми кървеше разкъсано,не можеше да ми се случва,просто беше невъзможно,удар след удар,след удар и всичките право в сърцето ми.
Усетих че някой ме взе на ръце,но това нямаше значение,нито кой бе,нито къде ме водеше.Вече нищо нямаше значение,нямах сили да се боря повече просто нямах.
Смътно осъзнах че съм в колата,когато чух майка ми да пали двигателя,не я попитах къде отиваме,нямаше значение,сигурна бях че имаше нещо повече,което лекаря не ни казваше,но нямах сили вече,нямах сили да се боря,щом моята Алекс я нямаше,къде бе смисъла?
Явно бях заспала,защото следващото,което усетих бе как майка ми ме побутва.
-Кари,моля те,стани.Днес ще преспим в един хотел ,не мога да те нося,затова моля те стани сама.
Накарах краката си да се движат и я следвах в хотела.Гледах да запомня пътя до стаята ми,исках да изляза по-късно.
Тя ме остави в една стая на 3 етаж,имаше асансьор,лесно щях да се ориентирам.Легнах на леглото чакайки да мине известно време,да изляза и да сложа прекратя страданията си.
След около половин-един час,реших че майка ми вече е легнала да си почива и бавно станах.Оправих си малко косата и избърсах остатъците от сълзите,не исках да будя подозрения на рецепцияата.
Минах благополучно и оставих ключа си.Когато излязох навън останових че все още беше тъмно.Тръгнах по посоката,в която се предполага да е централната част на града.
Нарочно се движех по безлюдни улички.Изведнъж някаква ръка ме хвана за рамото,не бях чула стъпки или какъвто и да е друг знак че някой върви зад мен.
Бавно се обърнах и зяпнах,някого когото никога не съм очаквала да срещна,не и тук,не и така,не и в този вид.
Краката ми се подкосиха,но успях да се задържа права.
Истина ли беше?

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата...   Вто Апр 07, 2009 5:32 pm

12.Невъзможно

Алекс стоеше пред мен и се взираше притеснено в лицето ми.Но не Алекс,която очаквах да видя,не както предполагах да изглежда.Косата й бе по-лъскава и дълга,стигаше до средата на гърба й,стелейки се нежно по тънките й бели рамене.Очите й бяха рубинено червени,устните изкусително оформени и плътни.Тялото съвършено,с бяла кожа.Аромата,който идваше от нея,бе перфектния,най-хубавия,който бях померисвала,с изключение на този на Едуард.При името му,сърцето ми се сви болезнено,макар и да не мислих толкова често за него или поне се опитвах да не мисля,не бях спряла да го обичам,даже любовта ми бе станала по-силна с осъзнаването на липсата му.
Потънала в мислите си,чух гласа на Алекс.
-Кари,скъпа,не се стряскай,всичко ще ти обясня,но нека отидем на някое по уединено място.-гласът й бе толкова красив,като хиляди нежни звънчета,не този глас,който помнех.Какво се бе случило?Сега Алекс ми приличаше повече на Едуард,отколкото на старото си Аз.Засмях се вътрешно на глупостта,която си помислих,как може Алекс да прилича на Едуард?
-Нека отидем в стаята ми.-казах едва-едва.
Извървяхме пътя до стаята ми мълчаливо.Когато се качихме седнах на леглото и й посочих мястото пред мен.Тя се поколеба,но седна.
-Е,Алекс,мисля че има какво да ми разкажеш.-насилих се да й се усмихна.
Тя ми отвърна със заслепяваща усмивка,разкриваща ред,перфектно бели зъби.
-Откъде да започна...Историята с пожара я знаеш,предполагам.Ще започна от последното,което помня след инцидента.Събудих се в някаква уличка,гола.В момента в който си отворих очите,виждах всичко,дори и най-дребните детайли,бях нереално бърза и силна.В гърлото ми гореше огън,бях ужасно жадна.Кари...аз не знам как да ти го кажа,моля те само недей да викаш...аз съм...вамипр.-едвам изплю последната дума.
Зяпнах я за около минута,след което се разсмях гръмогласно,а тя ме гледаше шокирано,не очакваше такава реакция.
-Алекс,не се шегуваш нали?-попитах я след като се поуспокоих.
-Не,Кари,не се шегувам,но това не беше реакцията,която очаквах.
Усмихнах й се широко.
-Алекс това е страхотно.
Заподскачах на леглото,а тя продължаваше да ме гледа с недоумение.
-Кари,нормална ли си?
-Попита вампира.-отговорих саркастично аз,а тя се засмя.
-Радвам се че го прие така,аз самата бях шокирана,когато разбрах какво съм.Когато се събудих,вампира,който ме бе създал беше оставил някакво писмо,в което ми описваше всичко,което съм.В първия момент не можех да повярвам и си мислех че това е някаква ужасна шега,но когато видях че изгарянията и раните ги няма и съм бърза,силна,бледа и красива започнах да разбирам какво става.Най-убедителна беше жаждата ми,когато една жена мина покрай мен,желанието да изпия кръвта й в този момент бе по-силна от всичко друго.Не,не се плаши,няма да те убия,не съм жадна.
-Алекс,това е страхотно,звучи страхотно.
-Не е,Кари,какво мога да правя?Вампира,който ме е създал няма намерение да се върне.
-Искам да ме превърнеш във вампир,Алекс,ти си най-добрата ми приятелка,а това е най-вълнуващото нещо,което може да ми се случи,още повече,като и ти си такава,ще е страхотно,Алекс,ще отидем в колеж заедно,ще обиколим света.Хайде направи го,моля те,още сега,ще оставя писмо на Мари.
-Чакай,чакай по-спокойно,нали разбираш че това е много важна крачка,наистина ли го искаш?
-Искам го,Алекс,направи го сега.
-Виж не знам колко ще продължи промяната,не знам в колко са ме ухапали,иначе вампира,който ме е създал ми е описал процеса,явно с идеята да си създада другар.До колкото знам,процеса продължава не повече от 3-4 часа.
-Давай тогава,как трябва да започнем.
-Чакай,Кари,предупреждавам те че може да боли,предполагам че боли,така пишеше че е особенно болезнен процес,сигурна ли си че го искаш,искам пак да помислиш?
-Ооо моля те,стига си се опитвала да ме разубедиш,давай.
-Има и един друг проблем,не знам дали ще успея да се сдържа и да не ти изпия кръвта.
Аз се разсмях и отметнах косата си,оголвайки врата си.
-Ще рискувам.
Тя се наведе бавно към мен и впи студените си устни в гърлото ми.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата...   Вто Апр 07, 2009 5:33 pm

13.Промяна

В началото чувството не беше болезнено,даже малко приятно,но след няколко секунди стана ужасно болезнено.Алекс се задържа няколко секунди и се отдръпна,погледа и беше див,разбирах че издържа едва-едва.Отдалечи се до прозореца и го отвори.Подаде главата си и вдиша дълбоко.Явно й бе по-трудно отколкото мислех.Малко след ухапването врата ми започна да гори.
Болката беше ужасяваща,по-силна от всяка друга,която тялото ми бе познавало до сега.Огънят се разпростираше бавно по тялото ми,горейки всяка една клетка,измъчвайки ме с всяка тъкан от тялото ми.Не издържах и започнах да се гърча на леглото.Опитах се да удържа виковете си,все пак се намирахме в хотел и нямаше да е уместно от стаята ми да се чуваха агонизиращи крясъци.Странно как в началото съзнанието ми бе кристално ясно,но след около 15-20 минути започнах да губя връзка с тялото си,със сетивата си.
Не знам,колко време бе минало,но започнах да чувствам краката и ръцете си и след това цялото си тяло,всяка една частица от него.Вдишах бавно и най-различни аромати атакуваха обонянието ми.Усещах прекрасния парфюм или би било по точно да кажа прекрасната миризма,защото се излъчваше направо от тялото на Алекс.Усетих как през отворения прозорец нахлува миризмата на някаква човешка храна.Аромата който се излъчваше от мебелите в стаята,всяка тъкан с различна миризма и най-вече миризмата,която прогаряше гърлото ми,подлудяваше тялото ми,миризмата на кръв от няколко различни места.
Опитах да отворя очите си и клепачите ми се подчиниха на секундата,в която взех решението да го направя.Щом отворих очи,бях изумена.Виждах всичко,абсолютно всичко,всеки един детайл на тавана и с периферното си зрение на стаята около мен.Всичко беше толкова различно,но и изключително красиво,живо.Видях и Алекс,която вече не ме гледаше с тревога а с огромна усмивка на лицето си.Беше толкова красива,много по-прекрасна,отколкото я бях оценила с човешките си очи.Чертите и бяха перфектни,носа,устните,скулите,веждите,очите,тялото,всеки един детайл от външността й бе като изписан от най-надарения художник.
Изправих се и тръгнах към нея,отговаряйки и със също толкова щастлива усмивка.Странно,колко лесно ми беше да движа тялото си,както да мигам,когато бях човек.
Това ли бе да си вампир?Въпреки ужасната болка в гърлото ми бе страхотно,неповторимо,можех да видя всичко,да помериша всичко,бях толкова бърза,чувствах тялото си толкова леко.
Алекс предусети желанието ми и разпери тъце подканващо.Прегърнах я и я стиснах силно,ако беше човек сигурно вече щеше да е станала на пехтия в ръцете ми.
-Алекс,нямаш си и на представа,колко се радвам,че успя,страхотно е.Това е най-вълнуващото нещо,което съм правила някога и никога не бих съжелявала,още повече че сме заедно!-заслушах се удивена,в невероятния си глас,толкова балансиран и съблазнителен,странно никога не съм смятала че излъчвам сексапил,но сега имах чувството че доста неща са се променили,не само зрението,бързината,гласа и обонянието ми.
Усетих как се ухили и ми прошепна.
-И аз се радвам,Кари,завинаги заедно,нали?-още един кикот,този път идваше от две перфектни вампирски усти.-Хмм,може би ще искаш да се видиш в огледалото.- усмихна ми се подканващо и ми посочи огледалото на тоалетката.
За стотна от секундата бях пред него и се втренчих невярващо в Богинята,която седеше пред мен.
Боже бях толкова красива,Косата ми по-жива и по-тъмна от преди,също толкова къдрава,само че сега буклите бяха перфектно оформени,падащи почти до кръста ми.Чертите на лицето ми бяха невероятно симетрични и нежни,устните ми по-изкусителни и плътни,дори и от преди,ако това бе възможно,като човек винаги съм смятала че устните са най-красивата част от лицето ми.Бяха кърваво червени,подканящи те да вкусиш от сладостта им,въпреки че за човек това не би било препоръчително.Очите ми бяха рубиненочервени,също като на Алекс,но това не ме притесни,те бяха поредната част от лицето ми,която бе безупречна.
Свалих погледа си към тялото ми и ахнах.Беше,като изваяно,бяло и абсолютно перфектно.Нямаше извивка по него,която да не ти крещеше „ела докосни ме”.Не че Алекс не беше със също толкова красиво тяло,просто сега аз изучавах своето.Имах чувството че двете изглеждаме,като мечтата на всеки мъж и то в комплект.Засмях се,като се замислих колко малко им трябва на мъжете,за да продадат душата.Сигурна бях че всеки мъж,когото срещнехме би дал мило и драго само за да ни угоди,е,стига да си тръгне жив.Още един кикот се отдели от божествените устни,на жената в огледалото.
-Алекс това е невероятно,никога не съм предполагала,че мога да изглеждам така,а и ти сега с тези очи,като те гледам,Боже,толкова си красива.Не е ли забавно.
И двете се засмяхме искрено.
Замислих се и за други,усещах че сега с този си капацитет на вампир,мога да запомня всяко едно нещо,всеки един детайл стига да пожелая да го съхраня в мозъка си.Бях много по-умна,отколкото като човек.
-Алекс,не си ли се замисляла и за умствените ни възможности,имам чувството че мога да запомня всичко само да го погледна и да разсъждавам много по-обширно и задълбочено от преди,това е страхотно,не мислиш ли.
-Да,Кари,това бе едно от първите неща,на които обърнах внимание,мисля че е невероятно.
И двете се ухилихме доволно
-Е,накъде поемаме сега?-попитах я все още усмихната.
-Имам някои идеи.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата...   Вто Апр 07, 2009 5:34 pm

14.Пътуване

-Слушам те.
-Амии,мислех си,понеже и двете не знаем почти нищо за същността си,да потърсим други вампири,по-стари и по-мъдри от нас,да ни обяснят,каквото е нужно да знаем.
-Имаш ли идеи,как да намерим,някой който да е наясно с тези неща и би ни обяснил с удоволствие?-засмях се аз.
-В интерес на истината,да.Писмото,което беше до мен,когато се събудих упътваше към Франция,при някаква жена или по-точно вампир,казва се Жана,предполагам че тя ще се отнесе с разбиране към нас.
-Аха,а нали знаеш че Франция,е дооста обширно понятие.
-Знам,знам,забравих да ти кажа,търсим пристанищен град на име Ла Рошел.
-Е щом знаем къде отиваме,всичко е наред.
-Е,вземи си някакви дрехи и да тръгваме.
-Хмм,а пари от къде ще вземем?
Тя се ухили дяволито.
-Погрижила съм се.
-Алекс,нали знаеш че не трябва да се възползваш така от положението си.
При думите ми и двете избухнахме в смях.
-Да,да хайде оправяй багажа и да ни няма,майка ти скоро ще се събуди.
Внезапно настроението ми бе помрачено,какво щях да напиша на майка ми?
Помислих малко и взех лист и химикалка.


Мамо,
налага се да замина,не знам за колко време,точно.Недей да се разстройваш,прибери се в Ричланд и моля те не прави опити да ме търсиш,когато съм готова ще дойда.Недей да се тормозиш със случая с Алекс,аз ще направя каквото мога,но не забравяй не трябва да ме търсиш или да се терзаеш къде съм,бъди спокойна всичко с мен ще е наред!
Обичам те безкрайно много!
Ще ми липсваш!
Целувки
Кари...



Надявах се да ме разбере и да не ме търси.Знаех че няма как да не се притеснява и усъмни,но това беше всичко,което можех да направя.Не исках да я лъжа.
-Алекс,има един проблем,обаче.Доста съм жадна за да пътувам сред хора до Франция,от тук успявам да усетя човешката миризма от различни посоки,представям си какво ще е ако са близо.
-Е,да права си.Хмм нека пообиколим града и ще си харесаш някого.
Пак онази дяволита усмивка.
Замислих се за момент,не беше ли малко жестоко да убиваме хората,да се храним с тях?Казах притесненията си гласно.
-Алекс,няма ли някакъв друг начин,това ми се струва малко жестоко.
-Кари,скъпа,не ставай глупава,кое е жестоко че ние ги убиваме за да оцелеем?А не е ли жестоко,когато хората се убиват помежду си без видима причина.Когато някой изрод изнасили и убие някое момиче,пък дори и момче,това не е ли жестоко?Не мисля че трябва това да те тормози,а и ние ще потърсим,някой който го заслужава в някаква степен,вярно никой не заслужава да умре,но не заслужаваме ли ние да живеем?
Когато спомена хипотетичната ситуация за инзасиленото момиче,сърцето ми се сви болезнено,аз самата в човешкия си живот бях на косъм от това,не заслужаваше ли Мат Рандли,да умре?За мен,да.Той не бе единствения,нито първия,нито последния,колко ли момичета са пострадали от такива чудовища,като него?
Да той беше чудовището,не ние.Те бяха в душата си,а ние просто имахме нужда да се храним с кръв.
Кимнах на Алекс,беше права,щом нямаше друга алтернатива,би било глупаво да се обвинявам.
Тръгнахме към по-пустите квартали.Тези с по-долнопробни заведения и съответно посетители.
Бяхме навлезли в поредната затънтена уличка,когато пред нас се откри гледка,която ме накара да затреперя от гняв.
Някакъв мъж,на около 40 години,беше притиснал до стената младо момиче на не повече от 16.Вече беше разкъсал блузата й,също както Мат бе разкъсал моята.Прокарваше ръката си по тялото й,а бедното момиче ридаеше неспирно,безпомощна,неспособна да се съпротивлява на чудовището.
Той ни чу и се обърна към нас.Като ни видя се ухили похотливо,разкривайки кривите си жълти зъби и се провикна.
-Дали няма да се позабавлявате с нас момичета.
-Кари,аз ще взема момичето,изчакай да се отдалечим достатъчно,преди да нападнеш,когато се храниш инстинктите ти са много по-силни и може да я нараниш.-каза ми тихо Алекс.
-Давай тогава.-казах й нетърпеливо.Жаждата прогаряше гърлото ми,а гнева тялото.Не можех да понеса тази гледка повече,нещастното момиче,мъчещо се да се освободи от лапите на това животно.
Алекс отиде до тях и с рязко движение отблъсна мъжа.Взе момичето на ръце и се затича в обратната посока.Зачудих се какво щеше да запомни от всичко това момичето и колко щеше да реши че е от шока и колко истина?Е нямаше голямо значение защото напускахме Сиатъл,но все пак не ми се струваше разумно да се издаваме така.За мъжа не се притеснявах,той така или иначе щеше да умре след секунди.
Когато вече бяха достатъчно далеч,оставих жаждата да контролира тялото ми и скочих към чудовището.Интересно,дали щеше да му хареса той да е жертвата?
За части от секундата бях до него и впих зъбите си във врата му.Кръвта потече блажено по гърлото ми.Чувството беше,може би най-удовлетворяващото,което бях изпитвала.За по малко от минута,вече бях готова,а той мъртъв.
Захвърлих тялото му на мястото,на което се беше гаврил с бедното момиче и проследих миризмата на Алекс.Усещах и тази на човешкото момиче,но вече не гореше гърлото ми,просто ожаднявах малко при аромата й.Струваше ми се че е по-апетитен от този на мъжа,който пресуших току-що.Може би душата имаше общо с вкуса на кръвта?Не знаех и не исках да пробвам някой по-благороден,все пак бях решила да убивам,само тези,които го заслужават.
След минута-две стигнах до малко по-осветена улица,въпреки че за новите ми очи,това беше без значение,просто цветовете бяха в по-различни нюанси.
Видях и Алекс,беше сама.
-Хайде,Кари,да тръгваме към летището,скоро слънцето ще напече и няма да е много удачно да сме на припек.
-Ще изгорим ли?-попитах аз шокирана.
Тя се засмя гръмко,със своя сладък камбанен смях.
-Не глупчо,но светим по доста интересен начин на слънце,когато се наложи да излезем ще видиш.
-Е,да тръгваме тогава.
Когато стигнахме до летището извадихме късмет,първия полет за Франиця беше до Лион,имаше и до Париж,но беше след 2 часа,а и нямаше голяма разлика в пътя след това.
Когато се качихме в самолета се замислих за всички неща,които ми се бяха случили последните 5 месеца.Как, за толкова малко време бях открила Едуард,който успя да се загнезди в сърцето ми завинаги,беше като отрова,с времето любовта ми към него ставаше все по-силна и неподвластна на разстояние.Колкото и далеч да бе той от мен,аз продължавах да го обичам с онази силна и изпепеляваща любов,даже имах чувството че след като Алекс ме превърна във вампир го обичах по-силно и от преди,ако това бе възможно.Имаше и нещо друго,нещо много странно,на което не бях обръщала внимание до сега,когато потънах в мислите си.Усещах някакви чувства,които не бяха мои,знаех това.Тази силна болка беше много сходна с моята за Едуард,но бях сигурна че не е моя.Дали не беше нещо свързано с превръщането ми във вампир?Или беше,като някакво ехо на човешките ми емоции?Не можех да знам,а и не исках да притеснявам Алекс с това,поне за сега.
Алекс,името й ме подтикна към други размишления.За толкова малко време с нея станахме,толкова близки,заобичах я,като моя сестра,даже повече от това,тя бе като част от мен.Особенно сега, след като се превърнахме във вампири,приятелството ни стана по-силно от всичко.
Мислех си че ми е отредено да страдам,но всъщност живота ми поднесе двата най-прекрасни подаръка само в рамките на няколко месеца.Е,вярно че бяха придружени със страдания,но какво на този свят се получаваше даром.Болката ми бе просто отплата за това,което получих – най-прекрасните любов и приятелство.Вярно,сега Едуард не беше с мен,но аз продължавах да го обичам и дори и само това че вкусих от това изпепеляващо чувство,макар и само за месец беше невероятно.Сега в мен продължаваха да тлеят въглените от този един месец,готови да бъдат подпалени,само от един човек.
Внезапно една ужасна мисъл ме връхлетя.
Едуард е човек.
Той не може да бъде с мен,никога повече,нямаше да може да бъде с мен,колкото и силно да го желаех.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата...   Вто Апр 07, 2009 5:35 pm

Да,все се чудех каква ще е цената на безсмъртието и всичко което го съпровожда и ето че сега разбрах – цената бе Едуард.Най-ужасната и скъпа цена за мен.Сега когато осъзнавах този факт,прозрях и че винаги до сега се бях надявала че той ще се върне,че ще можем отново да бъдем заедно,въпреки това,което ми каза,когато ме напусна,аз вярвах че един ден ще бъде до мен.А ето че сега,осъзнаването на факта че той е просто човек,прогори цялото ми тяло с ужасяващ огън,огъня на болката.Толкова силна,по-мощна от всичко,което бях изпитвала до сега,по-обсебваща от всяка друга емоция,която съзнанието ми е познавало.
Ако можех да плача сега от очите ми безспирно щяха да се леят горещи сълзи,сълзи на знанието че най-прекрасното същество на този свят,никога няма да е мое.Имах всичко,перфектна външност,безпогрешна мисъл,страхотна приятелка,възможностите да науча и постигна повече от всеки един човек,но нямах най-важното нещо – възможността да бъда с него,да бъда с Едуард,най-важното и най-силното ми желание нямаше да се усъществи,никога.До сега можех да се надявам че по някакво чудо,той ще реши да се върне,ще се окаже че винаги ме е обичал,но сега такава опция не съществуваше за мен и никога до края на съществуването ми нямаше да има.Щях да живея безкрайно с една още по-безкрайна болка – болка по изгубената ми душа.
Явно бях изглеждала плачебно от страни,защото Алекс ме бутна и ми прошепна.
-Кари,какво става,от часове си замръзнала на едно място и си се втренчила в една точка,нали разбираш че така няма да се впишем и без това всички ни зяпат,заради външността ни.
Тя беше права,не биваше да я провалям,заради моята болка,тя нямаше вина,затова отместих погледа си и свих краката си на седалката,точно като човек.Надявах се че това ще разсее впечатлението,което бях оставила с неподвижното си стоене през часовете на размишления.Странно че бяха минали часове.Изведнъж изпитах странното желание да рисувам.Това не ми бе присъщо,в човешкия ми живот рисувах или когато бях щастлива,или когато взимах наркотици.Но сега желанието ми беше толкова силно.Стнах бавно и се насочих към стюардесата.Видях озадачения поглед на Алекс,но не спрях,за да й обясня.
Обърнах се към усмихнатото момиче в униформа.
-Извинявам се,но дали бихте могли да ми дадете лист и молив.
Тя ме погледна учудено и аз побързах да добавя,за да й стана по ясна ситуацията.
-Аз съм художничка,забравих да взема със себе си материалите с които рисувам,а тази гледка не е за изпускане и много искам да я нарисувам.Ще ви бъда много признателна,ако намерите от някъде лист и молив,не е задължително да са за целта и разбира се ще си платя.
-Да,разбирам,братовчедка ми също рисува,казвала ми е че когато има вдъхновение трябва веднага да нарисува това,което иска.-усмихна се,разбиращо.
Отвърнах й със също толкова мила усмивка,като внимавах да не показвам зъбите си прекалено много.
-Седнете на мястото си,няма нужда да чакате права.Аз ще потърся,до пет минутки се връщам.
Послушах я,връщайки се на мястото си с победоносна усмивка,парите винаги вършеха работа или може би наистина има братовчедка,която рисува?Това нямаше значение сега.
-Кари,ти не си рисувала от толкова време,много се радвам че желанието ти се е върнало,но наистина ли не можеш да дочакаш,когато сме на някое по-спокойно място?
-Ще ти обясня по-късно,Алекс.-усмихнах й се,а тя се намръщи лек, не й харесваше да я оставям без обяснение.
Стюардесата удържа на думата си и след 5-10 минути се върна с някакъв лист и молив.Не бяха зле,като се имат предвид условията.
Подадох й някаква банкнота,която извадих от чантата на Алекс,дори и не погледнах колко долара е,това нямаше значение сега.
Щом хванах молива и започнах да рисувам,всичко дойде от вътре,беше сякаш следвах указанията на някого,не беше като преди,просто рисувах без представа за време или пространство.
Не знам,колко време беше минало,но изведнъж ръката ми спря да рисува,картината бе завършена.Дори и нямах представа,какво точно бях сътворила,първо се обърнах към Алекс,надявах се да не е минало прекалено много време.
-Кари,какво става,беше като в някакъв транс,говорих ти,но ти не ме чуваше,след 15 минути пристигаме.
Погледнах я малко стресната,вярно че нямах представа за околния свят,но все си мислех че ако ми е говорила е трябвало да я чуя.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата...   

Върнете се в началото Go down
 
Бризът, който отвя самотата...
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 3Иди на страница : 1, 2, 3  Next

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Vampire Kisses  :: Forum :: Заключени теми :: Архив [Творчество]-
Идете на: