Vampire Kisses
Регистирай се и стани безсмъртен/на x)
Vampire Kisses

I thought for a moment. I want to be… Yes? I want to be…a vampire!
 
ИндексИндекс  PortalPortal  CalendarCalendar  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  ТърсенеТърсене  ПотребителиПотребители  Потребителски групиПотребителски групи  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ВходВход  

Share | 
 

 Бризът, който отвя самотата ... - Криеница

Предишната тема Следващата тема Go down 
Иди на страница : 1, 2  Next
АвторСъобщение
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Нед Апр 12, 2009 4:24 pm

Like a Star @ heaven Like a Star @ heaven Like a Star @ heaven Ето я и втората част на скромния ми фик Tongue
Заключвам другата тема, за това, коментарите, тук :) Bleh

Хайде, ето ви Пролога, който написах, сега съм на първата глава, надявам се да ви хареса и очаквам мнението ви, въпреки, че Пролога е малко объркан и малко хаотично написан... :)


Бризът, който отвя самотата...
Криеница


Пролог


Живота е толкова непостоянен и ценен. Толкова ненаситен и изящен. Толкова жаден и щедър. Той ни дава и взима. Подарява и ограбва. Той е непреодолимата граница на възможното. Той е оградата на чувствата. Заради живота ние се ограничаваме, заради него се лишаваме.
Но какво става, когато го няма?
Какво става, когато го няма, но границата остава, какво става, когато си между него и ужасното ограничение?
Нека ви разкажа...

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Нед Апр 12, 2009 4:54 pm

Ето я и първата глава :)

1.Изпепеляващо

Седях втренчена в невероятно красивото момче пред мен. За един дълъг миг, осмислих цялата ситуация, той беше невероятно красив, по – прекрасен от хора и вампири. Разбира се, нямаше сърце, което да тупти и кръв, която да циркулира. В един невероятен момент, си спомних за всички картини в къщи на един невероятно красив вампир, който ужасно приличаше на момчето пред мен, спомних си разказите на мама, за нейната прекрасна приятелка, моята леля, така я наричаше тя, за жената, на която съм ктъстена и така и не успях да опозная, заради ужасното ограничение на Волтури.
Спомних си също, как ми разказваше че тази моя леля Алекс, също е била бременна и че макар и да не знае, дали ще е момче или момиче, майка ми се надяваше да е здраво и нейната Алекс, да е родила безпроблемно. Така я наричаше „ Нейната Алекс „ . Бях заобичала тази жена, само, от спомените и разказите й. Бях виждала спомените й с нея, бях виждала, как е помогнала на майка ми, когато й е било най – трудно, още като човек. Макар и да бях виждала образа й в спомените на майка ми, си спомних за картините, защото това някак се отпечата повече в съзнанието ми, моите лични спомени, портретите й все още висяха на почти всяка стена в къщи. Майка ми, така и не преодоля раздялата със своята приятелка. Всъщност, тя винаги мислеше че е родила момиче, също, като нея и винаги ми говореше, как сме щели да станем приятелки, така както те са били.

Отнесена в мислите си се бях втренчила, прекалено в красивия Джейсън.
Любопитсвото пламна, като горски пожар. Искаше ми се, макар и за миг, да надникна в съзнанието му, нямаше да се изкушавам, да му говоря.
Хмм, май не само аз бях впечатлена.

Боже, прилича на Богиня. Толкова изящна, предизвикателно красива. Очите й, толкова прекрасни, смесица от най – нежното кафяво и зелено. Косите й, водопад, стелещ се по тънките и нежни рамене. Как ми се искаше да я докосна, само за миг да погаля съвършеното й тяло. Но щях да изглеждам, като идиот, току – що запознал се с нея, ще я докосвам. Какво ли беше тя? Беше по – красива от всеки вампир и човек, по – прекрасна от всяко същество. Дали не бе Богиня ? Или ангел, загубил се на земята ? Възможно ли е да има ангели и Богове, тук на земята, щом има вампири ? Не знаех, какво е това създание пред мен, но отчаяно исках да се докосна до нея, да вкуся от това прекрасно момиче, да усетя божествения й допир.
Какво ми ставаше, никога до сега не бях желал такива неща. Никога не бях изпитвал, такова желание. Какво беше тя, дали не ме привличаше с някакъв невидим магнит?


Стана ми неудобно, че слушах, така лични мисли. Но и изпитах невероятно удоволствие от мнението му. Искаше ми се да му кажа „ Да, красавецо, има нещо в мен, което неизменно те привлича. „ Но щеше да е грубо, да се намесвам така в мислите му. Бях спряла да надничам в главата му и може би, заради това се шокирах, когато той се приближи и бавно вдигна дясната си ръка, прокарвайки пръстите си по скулите ми.
Бързо надникнах в мислите му, въпреки че докосването му ме опияни, кожата му беше така нежна и топла срещу моята, докосването му по – леко и нежно от пърхащите крилца на пеперуда. Изпрати импулси по цялото ми тяло, всяка клетка в мен, макар и мъртва, потръпна от живота, който вля с допира си.

Толкова нежна и крехка. Така красива и така приканваща. Сгреших, сгреших че я докоснах, сега желанието да продължа и да не спирам, да я докосвам, да милвам по – меката и по – нежната от сатен кожа, е по – силно и всепоглъщащо от всякога. Сякаш беше наркотик, магнит по – силен от всеки друг. Но защо не се дърпаше ? Защо не ме е отблъснала все още ? Трябва да намеря сили, да спра, иначе ще я уплаша...
С мъка и усилие, изписано, дори и на лицето му, свали ръката си, която така копнеех, да не помръдва. Усмихна ми се извинително. Отвърнах му с усмивка пълна с нежност и зов, призив за още.
За момент се обърка, загледан в мен, с надеждата да разбере желанието ми, да не сбърка. Но внезапно погледна часовника си и аз, отново, любопитна надникнах в мислите му.

По дяволите, Мери ще ме чака.

Някаква ужасна тръпка премина през цялото ми тяло и прободе сърцето ми. Мери ? Коя е Мери ?
Нямах време, да му кажа, каквото и да е било, защото с последен изпълнен с неизречени желания, поглед, се обърна и тръгна на някъде.
Защо трябваше прекрасния син, на непознатата ми леля, да се запознава с мен. Да омагьосва така сърцето ми и после да ходи при Мери ?
Мери, която вече мразех, макар и да не познавах.
Човек ли е, или вампир?
Красива ли е или просто го е запленила с нещо ?
Умна ли е?
Специална ли е?
Въпросите не спираха, да прииждат, още и още на мъчителни вълни.
Обичаше ли я?
Ето това бе въпроса, който ме побъркваше.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Bass. ^^
Team Alexander {h}
Team Alexander {h}
avatar

Posts : 127
Join date : 29.03.2009
Location : Ibizaa....

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Нед Апр 12, 2009 5:04 pm

Коя ли е Мери ... ?

_________________
EVERYTHING...FADES...TO BLACK !!!
Sensation Black
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://vampire-kisses.forumotion.net
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Пон Апр 13, 2009 3:45 pm

2. Трудно решение

Не помръднах няколко минути, сядах там, опитвайки се да разгадая тайните на това прекрасно момче. Беше подло от моя страна, да надничам в мислите му, но той така или иначе, пак ме остави с десетки въпроси в главата.
Споходи ме и една друга мисъл, трябваше да кажа на майка ми, тя щеше да полудее от щастие, нейната Алекс, в един град с нас.
Първия учебен ден, всъщност, не беше толкова притеснителен, колкото очаквах, по – скоро бих използвала „ паметен ‘’ , но това беше само заради срещата ми с Джейсън. Нямах търпение, да се прибера и да съобщя радостната новина. Сетих се нещо, което сега не ми бе от полза, но ако се бях усетила, докато бях с него, можех да обърна внимание на това, как изглежда въпросната Мери. Но не, аз бях толкова заслепена, от някакво чувство, което не разбирах, че дори и не помислих за това.
Времето делящо ме от прибирането ми вкъщи, най – после изтече. Излязох от пред главния вход на училището ми, чакайки майка ми да се появи. Беше точна, като по часовник, защото минутка, след като излязох тя се появи. Усмихна ми се широко, а аз влязох и я целунах по бузата, нямах търпение, да й разкажа, цялото ми тяло тръпнеше.
- Мамо, никога, никога няма да повярваш, кого срещнах днес.
Тя ме погледна любопитно и повдигна вежда въпросително.
- Сина, на леля Алекс. – едвам прошепнах от вълнението.
Щом думите изкочиха от устата ми, майка ми замръзна, беше като статуя, неподвижна и безмълвна. Единствено емоциите препускащи по лицето й показваха че е живо същество, е не съвсем живо, но все пак. Радостта бе като изсечена на ангелското й лице. Но секунди след това, се измести от тревога и малко подир нея болка, болка, каквато бях виждала само в спомените й, болка, която се бях надявала никога да не видя, да изпитва.
- Какво има, мамо ?
- Али, слънчице, щом са тук, не можем да останем в града и ти не можеш да останеш в тази гимназия, разбери ме, миличка, в каква опасност ги поставяме, в каква опастност ще си ти всеки ден, ако хората на Волтури разберат, че децата ни, на мен и на Алекс учат в едно училище, веднага ще нападнат, скъпа трябва да разбереш, аз изгарям от желание да видя моята Алекс, боли ме ужасно че трябва да го направим, но не можем да чакаме, да се сближиш с момчето или ако не се е досетил още, да разбере коя си. Не можем да рискуваме, този път Волтури няма да се поколебаят.
- Но на мен не ми пука, дали ще съм в опастност, това не е от значение, искам да го опозная, мамо, искам да се запозная и с леля Алекс, няма ли начин да не заминаваме ? Той е прекрасен, мамо, толкова необикновен, не може да нямам никакъв шанс да го опозная.
Една красива, приютяваща в себе си цветовете на дъгата, сълза се спусна по бузата на майка ми. Знаех, виждах, че тя не го желае, че не иска да си тръгва, сега когато бяхме толкова близо до нейната приятелка, тя е била всичко от което прекрасната ми майка е имала нужда. Виждах, колко отчаяно желае да я види, колко копнее да я срещне отново, да види детето й, но нямаше избор, щом бе взела това трудно решение, значи нямахме шансове.
От моите очи също потече малко течно кристалче, породено от тъгата и болката по нещо изгубено, макар и да не съм го притежавала, тъга по това че няма да мога да се докосна до прекрасното момче. Ако не усещах все още изгарящия му допир, нямаше да повярвам, че не е мираж, че съзнанието ми не е изровило от най – скришните кътчета на сърцето ми образа на прекрасния ангел. Ангела, чието сърце няма да имам шанса да докосна.
Осъзнаването на всичко това, за един болезнен момент ме зашемети. До сега тръпнех от вълнение, а сега осъзнавах че единствения ми шанс да бъда с някой, като мен, някой който да е роден, също като мен, някой, когото ще чувствам много по – близък от всеки друг, единствения ми спасителен пояс, сега отплуваше навътре в бурното море, оставяйки ме да се давя в черните води. Щяхме да заминем и аз може би, никога повече нямаше да го видя, поне не скоро, чудех се, не можеше ли Волтури, да бъдат убити, унищожени ? Мразех ги, толкова ги мразех, от дъното на душата си, това така силно чувство ме задушаваше, обсебваше цялото ми същество, те ми отнемаха всичко, което исках. Мразех ги и защото отнемаха не само на мен, отнемаха прекрасната приятелка на мама и на леля Алис, тя също я обичаше, знаех го, макар и не така, както мама.
Не беше честно, не трябваше въобще да се запознавам с него, така само се измъчвах, сега когато знаех, какво можех да изживея, когато усещах, до колко прекрасно същество можех да се докосна, всичко просто се срути, всичките ми надежди, всичките неизречени желания, биваха изгорени, изгорени от огъня на разочарованието, мислех че ще имам цялото време на света, да го опознавам, да опозная всяка една частица от него, защото някак знаех, че щях, знаех че той щеше да ме допусне до себе си.
А най – лошото беше, че ми бе позволено, само, да се докосна до това великолепие и след това, сякаш зъл демон, ми изтръгна бляновете, изгаряйки душата ми. Показано ми бе, какво можех да притежавам и ми бе отнето преди, дори и да опитам да го имам.
Майка ми вече паркираше пред къщата ни.
Нямах сили, да говоря с никого, исках само да се кача, да оправя багажа си и да чакам, да чакам в агония, за да се отдалеча от всичките ми шансове, да бъда щастлива.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Bass. ^^
Team Alexander {h}
Team Alexander {h}
avatar

Posts : 127
Join date : 29.03.2009
Location : Ibizaa....

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Пон Апр 13, 2009 5:24 pm

Много тъжна глава .. а Наде,като си онлайн ми пиши по скайп,трябва да ти казвам някои неща Wink

_________________
EVERYTHING...FADES...TO BLACK !!!
Sensation Black
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://vampire-kisses.forumotion.net
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Пон Апр 13, 2009 7:18 pm

3. Преместването


Събрах багажа си и когато бях готова слязох с багажа си в хола. Там вече беше цялото ми семейство чакайки ме. Всички бяха посърнали. Но най – вече се виждаше нещастието в очите на Алис, мама и баща ми. Той предполагам, чуваше мислите ми и разбираше, колко съм нещастна.

Не се притеснявай за мен, татко, ще се оправя.

Прошепнах му в съзнанието му. Погледна ме с измъчен поглед, усещаше, колко прозрачно е обещанието ми.
След пет минути вече бяхме тръгнали и пътувахме към новото място, новия град, в който ще живеем. Дори и не исках да го нарека свой дом. Бях ги чула че говорят за някакъв град на име Порт Анджелис, не исках и да знам, къде се намира, не ме интересуваше нищо, никога нямаше да заобичам този град, мястото, което ми отне шанса да съм с моята изгубена половинка.
За момент се вцепених от нарицателното. Моята изгубена половинка ? Това ли беше мистериозния Джейсън, моята половинка ? Може би, беше така, той беше първият, който събуди такива чувства в мен. Първият, който разпали такива желания в девическото ми съзнание. Как исках да спра колата и да избягам, да бягам обратно към моята липсваща половина, да бягам към нея, а не от нея.

* * *
След часове мъчително пътуване навлязохме, намалявайки в значително по – малко градче. Вече бях толкова далеч от него, не знаех къде точно се намирахме, но усещах, колко се бях отдалечила от него. Дали и той мислеше за мен, така, както аз мисля за него ? Дали той, щеше да страда че съм изчезнала или обичаше Мери ?
Ето пак, мъчителните въпроси, не ме оствяха. Чудех се, колко ли време ще изтрая без него, колко ли време ще трябва на ранената ми душа, да посърне съвсем, на разцъфащото, до сега цвете в душата ми, да залинее ?
Дори и не си направих труда, да огледам къщата пред която бяхме спрели. Просто взех куфарите си и попитах набързо майка ми.
- Мамо, коя стая е за мен ?
- Която си избереш, миличка, разгледай ги и реши. – усмихна ми се мило, но малко насилено, тя не бе по – малко нещастна от мен, даже напротив...
Целунах я нежно по бузата и тръгнах към къщата, към Ада, в който щях да се закотвя. Без него, без искрица надежда.
- Али, ще те запиша в гимназията. – подвикна баща ми.

Беше ми все едно, дали ще ме запише или не, последните ми спомени от училище бяха болезнени в момента и беше по – добре, да не мисля за това в момента.
Избрах първата спалня, в която влязох. Имаше единично правоъгълно легло, не че въобще ще ми потрябва. Едно малко бюро, до прозореца, прилично голям гардероб и мек килим в синьо и жълто.


Оправих набързо багажа си, подредих дрехите ми в гардероба и легнах отчаяно на леглото. Какво щях да правя цяла нощ ?
Не ми се ходеше до долу и за това попитах майка ми в съзнанието й.

Мамо, носиш ли някакви книги ?

Тя се сепна малко, не винаги нахлувах така в съзнанието й, но все пак след малко отговори.

След малко ще ти кача няколко, съкровище.


Усмихнах се на любящия й тон. Имах семейство, което ме обичаше, толкова много, единственото, което помрачаваше щастието ми беше липсата на онова прекрасно момче. Но го помрачаваше, като огромен, непроницаем облак, надвиснал над мен, досущ като облаците, които ображдаха небето на това забутано градче. Почувствах се още по – подтисната от цялата обстановка, в душата ми и извън нея.
Майка ми се качи и целувайки ме по челото, ми даде книгите.
Взех една, първата която ми попадна пред погледа и зачетох, опитах да избягам от този дълъг, безкраен ден.

***
Минаха две ужасно дълги и мъчителни седмици.
Всеки ден, мисълта, че това ще са поредните дълги 24 часа без него ме убиваше лек по лек. Не знам, как точно се пристрастих така към него, без да го познавам, без да съм била с него, просто се чувствах безвъзвратно влюбена в този странно, привлекателен вампир. Привличаше ме и душата му и тялото му, като магнит, както той самият се бе изразил за мен. Добре че имахме такава памет и можех винаги да си припомня нежния му допир, така желан сега, така бленуван вече, тогава не осъзнавах, колко безценнен и единствен е този момент, това докосване.

Днес бе поредният отчайващ ден. Всички в училище бяха много мили, но разбира се, това се дължеше на магнетизма и външния ми вид. Бях се запознала с едно момиче на име Анабел, но нямах сили, да завързвам приятелства с хора, макар че изглеждаше много добро момиче и я харесвах до някъде.
Училището мина, изнервящо бавно, за вампир, като мен, който разполага с цялото време на света, до когато издържи, разбира се.
Пибрах се, както винаги и легнах да чета. Странно, домашния телефон позвъня.
Някой вдигна и след секунди чух гласа на леля Алис.
- Али, скъпа, Ани те търси.
Неохотно станах от леглото и пробягах за секунди пътя до телефона.
„ Ало ? ‘’
„ Ало, Али, здравей ‘’ – прозвуча ентусиазирания глас на Ани, какво ли имаше, че ми звъни вкъщи? Дори и не помнех, че й бях дала номера.
„ Ани, да не се е случило нещо? ’’ – малко се притесних.
„ Нее, Али, исках да те питам, тази вечер с Том, ще ходим в един бар, искаш ли да дойдеш с нас, да се разведриш малко, моля те ? ‘’
Помислих за момент. В началото бях готова веднага да й откажа, но после си казах „ Какво толкова, току – виж, съм успяла да се разсея малко ... ‘’
„ Хмм, в колко часа? ‘’
Мисля че чух, как заподскача при отговора ми.
„ В 19:30 Том, ще ме вземе от нас и ще минем и през вас, чакай ни към 19:45 и Али, мерси много, виждам че не си в настроение за такива неща, това значи много за мен! ‘’
В гласа й се долавяше само искреност, наистина я харесвах, не беше изкуствена, както повечето хора.
„ Ще се радвам да се разсея малко, Ани, не се притеснявай, ще те чакам ‘’ – казах й аз.
„ До после ‘’
- До после. – прошепнах на сигнала, който вече известяваше за прекъснатото обаждане.
Е, явно щях, да опитам да се разсея тази вечер.
Качих се към стаята си, чудейки се за първи път от седмици, какво да облека и как да оформя косата си.
- Алииис. – повиках я.
Дребничката ми леля, която в интерес на истината изглеждаше по – малка и от мен, дотърча на секундата, ухилена до ушите, бях забравила че тя вече знае отлично, за какво я виках.
Потънах в гардероба заедно с нея припкаща насам – натам, личеше й голямото вълнение от факта че най – после, ще правя нещо различно.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Вто Апр 14, 2009 5:20 pm

4. Барът

След два часа, избиране на тоалет и оформяне на прическа бях готова. Алис бе настояла, даже, щом ще ходя в бар, да ми сложи и малко грим. Беше прокарала по една линия черен молив и ме накара да сложа малко червило. Когато се погледнах в огледалото се замислих, как ли ще реагират майка ми и баща ми на вида ми. Освен грима, косата ми бе наполовина захваната с фиби, непокорни кичури падаха от различни места. Роклята, която Алис избра беше тъмно синя, която стигаше педя над коленете ми. Обувките бяха черни, както и чантичката ми.
Погледнах красавицата в огледалото, колкото и самовлюбено да звучеше, но разбирах притеснението на родителите ми. Бях по – красива от все вампир. А сега тази рокличка очертаваше по изключително съблазнителен и предизвикателен начин тялото ми. Беше с V образно деколте, чийто край стигаше малко под гърдите ми, загатвайки леко, извивките им. Красив сафир се спускаше, на нежна сребърна верижка, стигайки малко над края на деколтето.

Погледнах часовника, вече беше 19:40. Е, оставаше ми само да чакам.
Внезапно един любопитен въпрос, се завъртя в главата ми.
- Лельо, мога ли да пия алкохол ?
Щом чу въпроса ми, леля Алис започна да се смее, гласчето й озвучаваше цялата къща.
- Ахх, ти, непослушнице. Майка ти, ако чуе, какво питаш, лошо ще й стане, та ти си само на 7 . – последва още една доза смях. – Хмм, не съм се замисляла по този въпрос, чакай да видя, какъв ще е резултата.
Тя затвори очи и за момент се концентрира в бъдещето. Не исках разрешение, просто нямаше да е особенно удобно, ако отпия от нещо и след секунди го изплюя отвратена.
След малко, отвори очи и се засмя още по – силно, ако това, въобще, е възможно.
- Ха – ха, малката ми алкохоличка, струва ми се, че ще го понесеш, но моля те, само не казвай на Кари, че сме говорили за това, тя така или иначе няма да разбере. – каза през смях тя. – И гледай да не мислиш за това пред Едуард, знаеш какви са бащите, дори и да са на 17 . – разсмя се отново, Божее, какво й ставаше днес, явно доста се е разведрила от това че ще излизам и че исках помоща й за дрехите.
Докато говорехме, явно бяха минали петте минути. От улицата се чу клаксон. Усмихнах се на любимата ми леля и я целунах по бузата с думите.
- Чао, лельо, ще се видим по – късно. – затичах се надолу.
- Ооо, Али, няма ли да отвикнеш, да ме наричаш „ лельо “ още съм млада. – този път и двете се разсмяхме гръмогласно, на думите й.
Пред къщата ме чакаше някакъв фиат, не бях особенно веща, когато ставаше на въпрос за марки и модели коли. Ани и Том, ме чакаха в колата.
Ани ми помаха усмихната и отвори една от задните врати.
- Хайде, Али, скачай в колата.
Усмихнах им се и влязох в колата с въпроса.
- Е, къде ще ме водите ?
- Амии, бара се казва „ Хипнотик “ , не е нищо особенно, но се надявам, да ти хареса.
Кимнах малко вяло, и аз се надявах да ми хареса, въпреки че мисълта за Джейсън, не ми излизаше от главата. По пътя към бара, в колата беше необичайно тихо, очудих се, попринцип Ани, беше доста разговорлива. По едно време преди да стигнем ми подшушна закачливо.
- Али, нямам думи, страхотна си, малко ме комплексираш. – усмихна се тя.
Засмях се на думите й, не защото бях поласкана, просто бях свикнала да го чувам и вече ми беше по – скоро смешно, отколкото хубаво.
Вече бяхме стигнали до бара и Том паркираше колата. Ани ме хвана за ръката и тримата тръгнахме към входа.
- Дано, да нямаме проблеми при влизането. – промърмори си Ани.
На входа имаше две горили, три пъти по – големи от мен. Отново ми стана смешно при мисълта че всъщност бяха на един мой удар живот.
Е, явно притесненията на Ани са напразни, защото когато ме видяха, очите им се изцъклиха, шарещи по цялото ми тяло и лице, сякаш дори и не забелязаха че все пак влизаме в заведението. Това ми напомни на един спомен на майка ми, за едно казино и един обир. Нямаше как да не се засмея на иронията. Ани се поотпусна щом влязохме и също се засмя с мен, въпреки че не знаеше, на какво се смея, може би при нея бе просто облекчение.
Насочихме се към едно сепаре с удобни меки дивани. Беше приятно светлината беше приглушена, неонова. Седнахме, аз до Ани и Том до нея. Това малко ми намирисваше, бях забелязала и как я гледа в колата... Е, това си беше тяхна работа, но се радвах, струваше ми се че и тя го харесва.
Дойде сервитьорката, за да вземе поръчката ни. Ани си поръча мартини, за това реших и аз да си взема същото, въобще не знаех, какъв вкус има или какво представлява, е явно бе женско питие. Том поръча, за себе си, уиски. Даа, за това, поне, знаех че си е мъжки алкохол.
След по – малко от 5 минути, усмихнатото момиче се върна с напитките ни. Ани вдигна чашата си и ми се усмихна, викайки.
- Наздраве!
Чукнах леко чашата си в нейната и й отговорих със същото. Е, дойде момента на истината, дали Алис не се беше изгаврила с мен ?
Отпих малка глътка и останах шокирана. Вкусът, въобще, не беше ужасен, както си го представях. Беше доста сладко, но странно, може би, защото бях вампир, долавях спирта много ясно и все пак ми харесваше, сладникавия и същевременно спиртов вкус. Ама че вампир бях аз, не бях чувала, за други, които пият алкохол.
Удивявайки се на питието, не бях забелязала, че Ани беше извадила кутия цигари на масата и вече палеше една.
Хмм, зачудих се, какво ли ще е усещането ?
- Ани, може ли да запаля една цигара ?
Тя се ухили и ми побутна кутията. Бях малко очудена, от факта, че пуши, не я бях виждала никога, в училище или след това. Но това си имаше обяснение, като се има предвид факта, че непрекъснато мисля за някого, който е доста далеч от тук. Вече ме беше страх, дори, да си помислям името му, болеше ме, от липсата.
Запалих цигарата и дръпнах предпазливо.
Ха, наистина бях повредена. Димът ми се стори, странно привлекателен. Въпреки че усещах как минава по трахеята ми и влиза в дробовете ми, ми хареса. Имаше нещо странно в него, малко ме замая, но ми хареса.
Възможно ли бе, цигарите да имат ефект и върху вампири ?
Е, аз бях по специален вампир, но все пак, алкохола, цигарите ...
- Е, Али, харесва ли ти тук ? – усмихнато попита Ани.
Кимнах й ухилена и вдигнах чашата си, отпивайки доста по – голяма глътка. В интерес на истината, наистина ми харесваше, музиката беше хубава, пускаха предимно ретро още от 80- те и 90- те години. Но не бяха досадни балади а диско ретро, макар и да бяха еднотипни песните ми харесваха, имаше доста от тях, които можеха да се впишат в графата ми с любими.
След около два часа, три мартинита, 10 – тина цигари и множество любими песни, вече усещах замайване, не само от цигарите. Прииска ми се да стана и да танцувам, тялото ми сякаш само ме дърпаше към дансинга, на който вече имаше не един човек. Погледнах Ани умолително и й посочих дансинга.
Тя се изчерви леко и хвърли един бърз поглед към Том. Наведе се към него и мо подшушна, не достатъчно тихо за чувствителния ми слух.
- Искаш ли да тануцваме. – усмихна му се дяволито.
Сърцето му започна да препуска с темповете на препускащо жребче. Гледаше я с неподправено желание. Усмиха й се в отговор и стана, хващайки я за ръката.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Вто Апр 14, 2009 9:51 pm

Щом станах, тялото ми сякаш само затанцува своя танц. Съзнавах че съм много по – прилвекателна от всички момичета в клуба и че танцувам много по – изящно от всеки тук, но сега не ме интересуваше, а и не се страхувах от никого.
Усещах десетките погледи, вперени в тялото ми. Но имаше един, който някак се открояваше от другите. Един толкова познат поглед, но ми беше трудно да определя, от къде го познавах. Един поглед, който ме изпиваше, по – силно от всеки в този клуб. Любопитството ми пламна и заради желанието в този човек, и заради странното чувство че ми е познат. Завъртях се, шарейки с очи сред многобройните клиенти на заведението.
И ето, погледа ми попадна на Него. Как бе възможно това ? Сънувах ли ? Можеха ли вампирите да халюцинират ? Толкова ли копнеех да го видя, че вече създавах измислени образи ?
Но знаех, че не халюцинирам, че не мога, знаех че това е истина и пред мен седи прекрасният, неузнаваемо красив, ангела, Джейсън. Погледа ми се сключи с неговия, така изпълнен с неизречени и незадоволени желания.
Краката ми сякаш сами се задвижиха към него, но посредата на дансинга, една мисъл ме прониза, като нажежено до бяло желязо. Едни думи се повториха, като ужасяващо проклятие „ Не трябва да ги поставяме в опастност “. Не исках, заради егоизма ми, той да е в опастност.
Взех решение, най – трудното и мъчително решение, в краткия ми 7 годишен живот. Трябваше да си тръгна, ако сега не го направех, щеше да стане прекалено късно.
Стрелнах се, с невидима за човешкото око бързина, спрях за секунда до Ани и й прошепнах.
- Ани, тръгвам, не се притеснявай за мен.
Тя се изненада и преди да успее да каже нещо, аз продължих с дивия си бяг, навън. Охраната дори и не забеляза, че нещо минава покрай нея.
Щом излязох извън заведението се затичах с всички сили, по безлюдните улички.
Той, обаче, беше по – бърз от мен. Усетих божествения му аромат, точно преди да ме хване нежно за раменете и да ме обърне към него. Погледнах в тъмните му, пълни със страст очи. Давех се в красотата им, губех се в дълбочината им.
Не дочака, да кажа, каквото и да е било, притисна ме в стената на една сграда, погали лицето ми, също толкова нежно, както предишния път и бавно докосна кадифено меките си устни до моите.
В началото бях шокирана, но веднага щом ме докосна, всички мисли се изпариха от главата ми. Този магически допир изпрати вълни на чисто удоволствие и възбуда по цялото ми тяло. Не беше толкова нежна и романтична целувка, колкото страстна, жадна. Дъхът му, горещ ме погали, толкова нежно, колкото и леките му пръсти преди това. Вкусът му бе опиат за съзнанието ми, толкова сладък, породи нови вълни, каращи цялото ми тяло да тръпне от нетърпение, желание, страст, любов, възбуда. Дъхът ми се забърза, излизайки на пресекулки. Увих краката си около прекрасно оформеното му тяло. Ръцете му пропълзяха по гърбът ми, притискайки ме към него. Отдели устните си от моите, така жадни, търсещи, да вкусят още и още, от този, така силен опиат, като най – изкушаващия наркотик, съществуващ някога.
Започна да целува врата ми, с нежни целувки, понякога прерастнали в лека захапка. Подлудяваше ме, цялата тръпнех, конвулсии на удоволствие разтърсваха тялото ми. Чувствах се така цяла в ръцете му. Странно бе, как единственото, което си бяхме казали до сега бе имената ни и думите му, че майка му носи моето име, или по – точно аз нося нейното. Трябваше да му кажа нещо, а и осъзнах че това, което правя не е правилно, че не трябва да го целувам, въобще, не трябва да съм близо до него.
- Джейсън, спри. – едвам прошепнах аз.
Той замръзна и бавно вдигна поглед към мен, пленявайки ме с омагьосващите си очи. Приближи се към лицето ми и прошепна в ухото ми.
- Какво лошо направих, принцесо ? – гласът му бе така нежен, бях забравила прекрасния тембър. Нарицателното бе казано с безкрайна любов и топлота, благоговение и възхищение, сякаш наистина бях неговата принцеса.
- Моля те, пусни ме.
Очите му се изпълниха с тъга, но все пак, мъчително бавно свали ръцете си от тялото ми, милвайки за последно бузата ми. Отдръпна се бавно назад, погледа му задавше всички неизречени въпроси. Страх ме беше, дори, да погледна в съзнанието му, страх ме беше от болката, която му причиних с тези думи, но бях обещала, трябваше да го предпазя, нищо че ме е последвал, нищо че тази целувка каза много повече от всяко слово, нищо че го желаех безкрайно много, че бях влюбена безгранично, аз трябваше да избягам, да го опазя.
Погалих лицето му, прокарах пръсти по чертите на божеството пред мен. Така нежен и красив, отвътре и отвън. Сега ме болеше много повече, нямах силите да си тръгна, нямах силите да се отделя, желанието ми да остана бе по – силно от всичко.
Или, може би, имаше нещо по – силно ?
Дали стремежа ми, да го спася, е по – силен ?
Е, сега бе времето да разбера. Поставих за последно, пръста си на устните му, в знак, да замълчи и се обърнах, бягайки, бягайки към Ада, бягайки към моето проклятие, проклятието да живея без него. Моята изгубена половина, сега когато бях с него се почувствах толкова цяла, изпълнена с безброй чувства и всичките прекрасни. Той ме обогатяваше, даваше ми шанса да изпитам всичко. А аз бягах, бягах от него за пореден път, бягах от ангела и от Рая, връщайки се към адските огньове.
Възможно ли бе, да се влюбя така ?
И не само да се влюбя, възможно ли е да е такава неизменна част от мен, да е станал такъв, за толкова малко време ?
Бягах, а кристалните сълзи маркираха пътя ми, като кървави капки, потекли от сърцето ми. Не можех да повярвам че намерих силите, че успях да си тръгна.
Влетях в къщата, без да спирам, не исках да говоря с никого. Баща ми щеше да прочете мислите ми и да разбере всичко. Знаех и какво ще решат, затова започнах мълчаливо да събирам дрехите си, ридаейки тихичко.
Защо трябваше да преживявам това ?
И най – мъчителното от всичко е, че не той си тръгна, не някой друг го отне от мен, а аз избягах, избягах от топлите му прегръдки, оставих тъжните очи да си задават хиляди въпроси. Оставих смъдящите ръце, чакайки да ме приютят в прегръдката си. Оставих го, сам и наранен, макар и да беше заради безопасността му, болката ме разкъсваше отвътре. С удивление забелязах че сълзите, които текат от очите ми са червени, наистина, сякаш кървави. Сега наистина отразяваха душата ми, разкъсана и кървяща.
Смътно чух разговора на семейството ми, но успях да откроя нещата, които ме интересуваха.
Бях познала, отново се местим.
Мълчаливо слязох с багажа си в хола и бавно поех към колата. Прибрах куфара си в багажника и седнах в колата, чакайки да се запътя, към следващия кръг на Ада, към следващото ми мъчение.
Какво нещо бе живота, винаги толкова непридвидлив, но рядко щастлив ...
Винаги изпълнен с болка, но и с малки моменти на щастие, които да ти дават надежда, надежда, която в повечето пъти е лъжлива, но все пак надежда, всеки има нужда от нея, нали ?

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Чет Апр 16, 2009 6:20 pm

Like a Star @ heaven Like a Star @ heaven Like a Star @ heaven Ето, че и пета глава е на лице :) Addicted

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Съб Апр 18, 2009 12:53 pm

5. Тревожни картини

Възможно ли е, страданието ти да е толкова силно, че да те отдалечава, дори и от надеждата ? Възможно ли е, да губиш и последния шанс, да оцелееш ?
Аз губех надеждата си, губех тази малка искрица в мен, която все още гореше с надеждата, че ще ме намери, че ще е при мен отново.
Бях направили всичко възможно, да си тръгнем, като заличим всякакви следи, сочещи накъде сме заминали. Отново бяхме в някакво малко, незначително градче. Отново бях записана в гимназия и вече от 3 седмици, водех този рутинен начин на живот. Училище, в къщи, после пак, училище, вкъщи.
Надеждата ми угасваше бавно, искрицата губеше и малкото си сила.
За какво му беше, да иска да ме търси ?
Оставих го така неразбиращ и страдащ, там в онази уличка, в която изживях най – щастливите мигове в живота си. А, какво направих аз с тях ? Захвърлих ги, като непоребен боклук, оставих всичките си преспективи, да бъда щастлива, там с него, при моя единствен Джейсън.
Бях толкова самотна сега, когато знаех, че няма да имам пак този шанс, който имах тогава, няма да мога отново да избирам. Живота ми вече бе предопределен, тръгнахме си без да оставяме и най – бегла следа.
Днес бе поредният ден.
Слязох в хола, за да кажа чао на майка ми и да тръгна към училище, но това, което заварих ме обърка и стресна.
Майка ми се бе свила на земята, ридаейки тихо. Диамантените й сълзи бяха напоили леката ленена блузка, която носеше. Защо бе сама ? Какво се е случило ?
За стотна от секундата изминах разтоянието до нея и я прегърнах леко, шепнейки й успокоителни слова, въпреки че не знаех, какво става.
И тогава погледа ми попадна, на лист хартия, на масичката пред мен. На него бе изрисувана голяма църква или поне изглеждаше така, не се виждаше голяма част от интериора, главното място в картината заемаше красив, резбован ковчег, в който лежеше неподвижно, студено тялото на баба ми. Да знаех, че това е тя, бях я виждала в спомените на майка ми, все пак.
Вцепених се, какво се бе случило, как така е починала и всъщност, случило ли се беше или това беше бъдещето ? Най – странното, като се има предвид че съм взела дарбата на майка ми, беше че и двете така и не разбрахме, дали картините ни са бъдеще, необходимост или настояще.
- Мамо, - прошепнах – знаеш, че нищо не е сигурно, знаеш че има начин, да я спасим, дори и това да е бъдещето.
- А, ако е мъртва, Али, ако е късно ? – хлипаше тя. В този момент се чувствах, сякаш аз бях майката, но не ми пречеше, така беше редно, тя ме подкрепяше винаги, когато имах нужда, сега беше дошло времето аз да й дам сили.
- Обади ли й се ?
Тя се замисли за момент и после отново изхлипа тихичко.
- Не, все още не съм, дори и не се сетих за това.
Знаех, колко е нещастна, как се чувства. През всичките години, в които растях, тя не се бе свързала с Мари, нито веднъж. Каза че е рисковано, че ще я поставим в опасност, че може Волтури да й сторят нещо, затова през всичките години, бяхме стояли настрана, следейки живора й, от време на време. До сега, всичко бе наред, до днес, всичко беше нормално.
Взех телефона бързо и набрах номера й. Знаех го на изуст, като вампир, ми трябваше само веднъж, в който да съм го виждала.
Сигналът свободно се чуваше мъчително дълго. Сълзи напираха и в моите очи.
Изведнъж от другата страна се чу уморен женски глас.
„ Ало ? “
Замръзнах за момент, радостта ме изпълни, но все още не бях сигурна, трябваше да се уверя.
„ Мари ? “ – попитах тихо аз.
„ Да, кой се обажда ? “ – любопитно отговори баба ми.
Не можех, да й кажа повече, за сега това бе достатъчно, да знаем че е все още жива.
Затворих бавно и се обърнах към майка ми. Тя, разбира се, вече бе чула разговора и в момента опаковаше няколко дрехи на втория етаж. Чух я да говори с баща ми по телефона. Чудех се, дали сега щяхме да заминем само тримата, все пак ставаше на въпрос за баба ми.
Друг въпрос, също, ме глождеше.
Какво щяхме да направим ?
Дали майка ми щеше да се престраши да превърне Мари ?
Дали щеше да й разкаже всичко и да й даде избор ?
Е, щях да разбера скоро, само след няколко часа.
Майка ми слезе тичайки и ме хвана нежно за ръката, дърпайки ме към колата.
Бързо се настанихме и вече пътувахме по пътя извън града.
Доколкото бях чула, майка ми се бе уговорила с баща ми да го вземем от края на града.
За минутка, стигнахме до мястото, на което ни чакаше той. Вмъкна се бързо в колата, целуна майка ми нежно, целуна и мен по челото и прошепна тихичко на майка ми.
- Ще намерим начин, ще я спасим, Кари, спокойно.
Тя се усмихна бегло и кимна.
Пътувахме повече от 5 часа. Не че за мен пътя бе изморителен, но беше изключително досадно и оттегчително, както всяко пътуване до сега, въпреки че сега имаше нетърпение. Много исках най – после да видя баба си, да се запозная с нея. Явно днес щеше да е денят на истините, все пак, майка ми не можеше да й съобщи че има дъщеря, на нейните години, поне външно.
Вече се здрачаваше, когато започнахме да влизаме в едно малко градче, в чието начало ни посрещна табела с надпис „ ДОБРЕ ДОШЛИ В РИЧЛАНД “ .
Колата лъкатушеше през малките улички, които ту се изкачваха надолу, ту нагоре, все така тиха, както преди часове.
След малко спряхме пред една приятна на вид къща. Беше в топли цветове, бежово и мръсно бяло, градинката беше красива и свежа, хареса ми още от първия поглед. Лампите, вече, светеха. Тримата слязохме от колата тихо и се запътихме към входната врата.
Майка ми застана най – отпред и си пое дълбоко дъх, преди да почука на вратата.
Чу се раздвижване от вътрешната част на къщата и след малко вратата бе отворена от приятна жена с тъжен и зареян поглед. Очите й бяха сини, дълбоки и мъдри, личеше си че са видели, не малко болка и самота. Щом огледа лицата ни, обаче, замръзна на секундата, красивите и очи се разшириха. Дъхът й секна, по средата на пътя си към крехките й човешки дробове, а сърцето и пропусна няколко удара. С усилие след малко тя промълви, едвам доловимо.
- Кари?

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Съб Апр 18, 2009 12:54 pm

6. Истини

- О, Боже, Кари, това ти ли си? – повтори тя, вече с малко по – силен глас. – Ти се върна. – една – две сълзи се спуснаха по вече остаряващото й лице.
- Мамо. – тихичко каза майка ми, милвайки я по бузата.
Баба я придърпа по – близо до себе си и я прегърна прошепвайки й.
- Миличка, мисля че има, какво да ми обясниш.
Майка ми кимна и влезе в къщата с нея, давайки ни знак да ги последваме. Погледнах баща ми малко несигурно, а той стисна ръката ми успокоително.
Вътрешността на къщата също беше приятна и уютна, беше същата, като в спомените на майка ми. Мари ни поведе към хола, като по пътя ме погледна с възхищение, но и малко подозрително, все пак, приличах на родителите си.
Когато седнахме тя се обърна към майка ми и каза.
- Хайде, Кари, мисля че е времето на истините, аз не казах нищо пред полиция, както ми заръча в писмото си, не те търсих, въпреки че мина толкова време, не знаех, дали си жива, дали си добре, но ти се доверих и те чаках, не тръгнах да те търся, просто искам да знам истината. От това, което виждам, явно става нещо, което не е трябвало да знам, но Кари, аз умирам, болна съм и така или иначе ще отнеса тайната ви в гроба.
Сега разбрах, какво става, както разбраха и майка ми, и баща ми. Тримата я гледахме вцепенени, може би, се бяхме надявали, да е трябвало да бъде инцидент или нещо такова, което можем да предотвратим, но се оказа нещо много по – лошо и по – сигурно. Сега майка ми нямаше избор или трябваше да я превърне или да я остави да умре.
- Болна ли? – едвам отвърна майка ми. – От какво си болна мамо ? – една прекрасна сълза се отрони от златните й очи.
- Левкимия. – кратичко обясни баба ми.
- Не, мамо, няма да позволя да умреш, дошла съм да ти кажа всичко и ще си тръгнем заедно, ти няма да умираш при никакво положение. – гласът й вече бе силен, уверен.
Замислих се за малко над това, което каза. Аз също исках да вземем баба с нас, да я направим една от нас, но как щяхме да постъпим с Волтури, щом е така, имаше ли смисъл да бягаме от Алекс, Макс и Джейсън?
Е, по – късно щях да й го кажа, не беше сега момента.
- Мамо, всичко, което ти кажа сега може да те шокира и да ти се струва невъзможно, но в края на краищата сама виждаш доказателството, тъй че просто слушай.
Баба й кимна нетърпеливо и майка ми започва да разказва. Всичко това го бях виждала с спомените й. Започна от момента, в който е излязла във Финикс и Алекс я е превърнала. Обясни й какво представляваме. Баба я гледа шокирана няколко минути, след което бавно й кимна да продължи, без да коментира същността ни. Майка ми продължи разка си, за пътуването им, за Жана Росо, за Вегас, като разбира се, баба беше по – възмутена от кражбата им, отколкото че сме вампири. След малката пауза, отделена за укорението на баба ми, разказа продължи, за новата им къща, за баща ми, как са се срещнали, след това за колежа и бременноста на леля Алекс, за пътуването им и за Волтури, за бременноста на мама и за моето раждане. Тогава баба ме погледна, отново с възхищение, но този път имаше не подозрителност а любов и щастие, тя беше щастлива, че има внучка и я обичаше, само, защото й беше такава.
Майка ми продължи да й разказва, за живота ни и защо не можехме да я потърсим, обясни й и колко бързо раста аз и защо сега изглеждам, като на 17. Стигна и до най – болезнената за мен част, от историята, до момента в който тръгнах на училище и срещнах Джейсън. За това, как озбягахме и как те отново се появиха. Накрая стигна до тревожната картина и до пътуването ни.
Баба ни гледа известно време, малко любопитно. Най – странното беше, че тя не се страхуваше, просто й беше любопитно, също както майка ми не се е уплашила от леля Алекс, така и баба ми не се плашеше от нас.
След известно време тя каза.
- Миличка, от това което ми каза, разбирам, че в момента е опасно за вас да сте тук. Не знам, какво сте намислили, но трябва да си тръгнете преди тези Волтури да разберат, ако не знаят вече и да ви нападнат.
Майка ми поклати решително глава и каза.
- Не, мамо, те нямат значение вече. Искам да те спася, не знам, дали би живяла този живот, дали искаш да живееш с нас, но стига да пожелаеш ще те превърна, няма да те оставя да умреш, прекалено късно дойдох, трябваше да го направя по – рано, не трябваше да те оставям да живееш самотна, защото знам, какво е да си самотен, майко, знам какво ми беше на мен, не искам да ти го причинявам повече.
Баба я гледаше учудено няколко минути, май не беше мислила че мама ще й го предложи и накрая се усмихна широко и каза.
- Нямам, какво да губя, нали?
- Предупреждавам те, че ще боли.
- Аз съм мъжко момиче. – засмя се баба.
Започваше да ми харесва, беше много лъчезарен човек, въпреки че бе болна от такава ужасна болест. Хареса ми и това че прие толкова бързо истината, не бях и предполагала че няма да има шокирано отдръпване, викове ... Не знаех, какво точно очаквам, но не беше това.
Мама кимна засмяна и каза.
- Тогава, нека започваме и без това нямаме много време.
- Кари, скъпа, ти ли ще го направиш? – обади се за първи път баща ми.
Мама, само, кимна и се наклони бавно към баба. Странното беше че нямаше страх в очите й, само нетърпение и радост. Беше радостна, че няма да умре, че видя детето си, че видя внучката си и най – вече че ще живее с тях. До толкова бях свикнала с мислите на другите, че вече само по емоциите на лицето им, разбирах от какво са породени. Майка ми, беше малко несигурна, но все пак впи зъбите си, в крехката кожа, стабилно и сигурно без да трепне. Изчака достатъчно, за да стигне отровата и се отдръпна. Макар и движенията й да бяха точни и премерени, захапката й, ни повече, ни по – малко от нужното, виждах дивото желание за кръв в очите й. Отидох до нея и я хванах за ръката успокоително, дърпайки я към прозореца. Тя ми се усмихна благодарствено и ме целуна по бузата.
След малко започнаха да се чуват и агонизиращите викове на баба. Мъчно ми беше че не можем да й помогнем по никакъв начин, но като се замислех, така й помагахме, като я превръщаме в една от нас.
Когато отворихме прозореца и поседяхме там се обърнах към майка ми. Време бе да обсъдим въпроса с Волтури.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Съб Апр 18, 2009 12:55 pm

Like a Star @ heaven Like a Star @ heaven Like a Star @ heaven Такаа, ето че и пета и шеста глава са тук, надявам се да ви харесат и очаквам мнението ви :)

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Нед Апр 19, 2009 1:31 pm

7. Решения


- Мамо, нали разбираш, че вече няма измъкване? – обърнах се към нея.
- Да, миличка, помислих за това. – въздъхна тя. – Просто не мога да оставя баба ти, затова мисля че сега сме пред наближаваща битка. – личеше си неохотата в гласа й, не й харесваше че бе намесено насилието.
- Но трябва да открием Алекс, Макс и Джейсън, щом стигнахме до тук, защо да не ги потърсим? Вече е без значение, дали Волтури ще разберат, че семейството ни е станало по – голямо, така или иначе, сигурно вече са взели решение.
- Знам, Али, помислих за това, надявам се да ги открием, явно е че не са тук в Ричланд, не съм се и надявала. Ще минем отново през стария ни дом, дълбоко се надявам да са още там. – виждах тъгата в очите й и тя като мен, знаеше колко малък е шанса да успеем, да ги намерим.
- Е, значи тогава, чакаме трансформацията да приключи и тръгваме.
Тя кимна уморено и погледна към Мари, чието тяло се извиваше от болките. Виждаше се умората и отчаянието в попринцип будните очи на майка ми. Виждах че е изморена от всичко, което се случва, не физически, разбира се, но душевно тя се бе уморила, от тази криеница. Не искаше да бяга от най – добрата си приятелка, съпруга й и детето й, но и се налагаше и сега когато вече можеше да ги потърси, вероятноста да са там, от където избягахме бе минимална.
Страдаше защото съдбата все се обръщаше срещу нея, знаех какви са били песимистичните й теории за живота и сериозно се замислях, дали не е била права?
Наистина ли живота беше това, което тя си бе обяснила че е?
Може би, да. Може би, беше права, че всичко що се получава даром, всъщност не е никакъв дар, че всъщност съдбата никога не прави подаръци, че си взима отплатата, или по – скоро я изтръгва от теб, направо от сърцето ти.
Дали беше така?
Или това бяха просто размишленията на една тинейджърка, преживяла прекалено много за годините си?
Не знаех, но знаех само че бях получила най – прекрасния дар, макар и да не се окаже такъв, щях да платя всяка цена за него, щях да дам всичко за Джейсън. Дори и съдбата да пожелаеше сърцето ми на тепсия, щях да го дам.
Всъщност, аз не мислех като нея, може би, защото не бях страдала толкова, но аз имах вярата че за всичко си има решение и изход. Аз вярвах че съм достатъчно силна, за да преживея всичко, нещо с което майка ми е сгрешила, преценката й за нея самата. Знаех че човек никога не може да има реална представа за себе си, а може би, дори и другите не можеха да имат и имаше ли всъщност реална оценка? Какви за нас бяха критериите?
И какво означаваше да си слаб?
Слаб спрямо какво?
И понеже нямах отговори на тези въпроси, с това се различавах от майка ми, аз не обичах да обобщавам хората, характерите им и всяка една ситуация.
Аз не мислех че е правилно да се заклеймяват хората като слаби, лоши, зли, недостойни, жалки и други подобни епитети. Защото какво, всъщност значеха всичките тези определения?
Имаше ли човек, по който да съдим, човек който е перфектен, безгрешен, такъв който е пример?
Нямаше такъв и точно поради тази причина бе изключително неуместно, да лепваме отрицателни качества на всеки и най – вече на себе си. Ако мислехме, колко сме слаби и неспособни, ако нямахме никаква вяра в себе си, какво можем да постигнем? Какво можем да направим, ако дори и не опитаме, заслепени от убежденията си?
Безброй въпроси, които нямат отговори и на които не мислех да търся отговори, защото хората непрекъснато се опитваха да обяснят нещата които са по – визсши от тях, но така пораждах още безброй въпроси и в края на краищата не стигаха до отговорите им и вместо да се примирят че нещо е така, те се опитваха да го разгадаят.
Това беше един омагьосан кръг, от който няма излизане и в който не смятах да влизам.
Аз вярвах че съм достатъчно силна, да преживея всичко което ми поднесе съдбата, колкото и да ме съсипе, но нали някой бе казал, че това, което не те убива те прави по – силен?
Дали не беше прав?
Въпроси, след въпроси и колкото повече размишлявах, толкова повече изникваха. Колко ли хора на този свят се замисляха над тези неща?
И колко ги осъзнаваха?
Това бе едно от поредните неща, които не знаех, затова реших засега да видя, какво е положението на баба ми, вместо да се впускам в нови и нови размишления.
Шокирана осъзнах, че докато съм гледала, без да виждам, през прозореца са минали близо четири часа и трансформацията на Мари бе към края си.
Седнах на дивана и я погалих нежно по челото. Вече променяше и външния си вид. Човешките й бръчки бяха станали много по – малко видими. Тялото й бе някак по – стегнато и младежко от преди. Всъщност тя бе доста млада за баба, едва на 45, но аз я наричах така, защото свикнах около мен да има роднини, които външно да изглеждат на моята възраст, а реално да са стотици години по – стари.
Косата на Мари беше катранено черна, малко под раменете, извита на леки къдрици. Кожата й вече бе снежно бяла и гладка, като изключим едва забележимите бръчици по лицето й, но те я правеха още по – човешка. Излгеждаше по – скоро на 30 – 35, отколкото на 45 години. Очите й бяха затворени, но след малко, когато болката започна да се оттича от тялото й, клепачите и помръднаха леко.
След минутка, вече, отвори бавно очите си. Рубинените й очи попаднаха първо на мен. Тя ме огледа любопитно и отново с онова възхищение, само че някак по – силно. Знаех от майка ми, че след трансформацията, ти се струва че си бил сляп за света около теб преди това и най – вече се удивяваш на красотата на вампир, ако си виждала.
Мари ме гледаше известно време, изучаваше ме, след което се усмихна топло и с едно светкавично движение се изправи в седнало положение и ме прегърна, прошепвайки ми.
- Имаме да наваксваме. – гласът й беше, изключително нежен и топъл, красив, една невероятна симфония, за човешкото ухо, а камо ли за вампирското.
Усмихнах се щастливо и я целунах нежно по бузата.
След секунди до нас се появи майка ми, тя прегърна Мари и й каза тихичко.
- Толкова се радвам, че най – после го направих.
Мари се засмя нежно и все още през смях каза.
- Не се опитвай да ме заблудиш, знам за пъклените ти планове, ти да си живееш хубав вампирски живот, а мен да ме оставиш тук, с 5 – 6 котки и да плета половери в промишлени количества. Но уви, не успя толкова лесно да се отървеш от мен.
И четиримата се засмяхме, успокоени от това че най – после сме заедно и подтикнати от шегата на Мари.
Майка ми започна набързо да й обяснява за плановете ни. Ние с баща ми вече бяхме слезли в колата и изчаквахме и те да излязат.
След малко се появиха и набързо се настаниха в колата с нас.
Баща ми беше на шофьорското място, а майка ми до него, отзад бяхме аз и Мари. Колата потегли и бързо набра скорост. Скоро вече излизахме от Ричланд, насочили се към едно малко американско градче, с угасваща надежда в сърцата си.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Вто Апр 21, 2009 6:42 pm

8. Спомени

След няколко часа пътуване наближавахме познатото малко градче.
Усещах че това ще е изгубена кауза, че няма да го срещна, но все пак се молех, отново да го видя, отчаяно исках отново да го докосна. Макар и само за миг, исках да усетя кадефено меката му кожа. Да ме погъделичка с горещия си дъх. Да усетя страстта и любовта му, бушуващи, като два водопада в прекрасното му тяло. Това бе той, невероятна обвивка, с още по – прелестно съдържание. Беше неповторим във всяко едно отношение. Понякога се питах, възможно ли е да е толкова перфектен, толкова съвършен?
Дори и на моменти се чудех, ами дали вампирите не се напиват и дали не си бях въобразила всичко онова?
Възможно ли беше Джейсън, който ме прегръщаше и целуваше, да е бил плод на наранената ми психика?
Дали не беше само една илюзия?
Но имаше едно нещо, което ме убеждаваше в обратното, поне до толкова,че да мога да запазя надеждата си. Аз не вярвах че съзнанието ми може да си въобрази тези устни, този подпалващ тялото допир. Не можех да си въобразя чувствата, които събуждаше в мен, защото те сякаш бяха запазени само за него, сякаш неговата ръка държеше единствения ключ към забравените кътчета в душата ми.
Притеснявах се, че няма да ги открием, страхувах се, че няма да го видя, никога повече.
Усетил посоката на мислите ми, баща ми ме погали нежно по косата и ми прошепна.
- Не унивай, миличка, ще ги намерим, спокойно. – целуна нежно челото ми. – Знам как се чувстваш и наистина те разбирам, но трябва да потраеш още малко. А и става на въпрос и за най – добрата приятелка на Кари, нали не мислиш че ще остави нещата с Алекс, така?
- Знам, но започвам все повече и повече да се съмнявам, че ще ги намерим. – промърморих аз.
Той поклати глава с решителна физиономия.
- Щом сме се заели с това, ще ги намерим, Али, не се отчайвай толкова лесно.
- Да, но когато имаш големи очаквания и разочарованията са големи, нали знаеш? – усмихнах му се, малко, насилено.
Той отвърна на усмивката си и промърмори под носа си.
- Дори и когато си разстроена, няма да се откажеш, да ме контрираш а? Същинския дявол, като майка си, те хората правилно са казали „ Крушата не пада по – далече от дървото „ . – поклати глава малко раздразнено.
Трите с майка ми и баба ми избухнахме в смях.
Изведнъж, вълна от любопитство ме заля и се обърнах ентусиазирано към баба.
- Бабо, моля те, разкажи ми за теб и за живота ти, искам да знам и за мама, да я видя като малка, може ли. – звънливото ми гласче, вече трепкаше от нетърпение. Беше ми, като някаква страст да разглеждам спомените на близките ми. Изглеждаше малко нахално, да гледам техни лични неща, но все пак, те ми показваха, каквото пожелаят нали?
- Разбира се, че може, Али, само ще те помоля нещо. – каза тя с усмивка, като продължи малко по – сурово. – Не ме наричай „ бабо „ !
При думите й, колата отново се изпълни с красивия вампирски смях, само че този път идваше от четири вампира.
- Добрее, Мари, покажи ми мама, като малка, моля те. – погледнах я миличко.
Тя ми се усмихна майчински и ми кимна.
Влязох в съзнанието й, като вече се разкриваха спомените й.

Отворих очи, не знаех, колко време съм била в безсъзнание, само едно нещо имаше значение, моето бебче. Помнех че се борех за него и че всичко бе на косъм. Сега най – много от всичко исках да го зърна, да разбера, дали всичко е наред. Повече от всичко на света копнеех детенцето ми, да е здраво.
Картините пред погледа ми, започнаха бавно да се избистрят.
Бях в някаква болнична стая, разбира се, нали все пак раждах.
Опитах да помръдна ръката или главата си, но и двете завършиха безуспешно. Една сестра, явно забелязала опитите ми, стана от столчето, на което седеше и се запъти към мен.
- Моля ви, Госпожо Джоунс, стойте мирна. – нареди ми тихо, но твърдо тя.
- Искам да видя детенцето си. – едвам изрекох аз, гърлото ми беше ужасно сухо, бях много жадна.
- Не може, да го видите точно сега, трябва да се възстановите от операцията и след това ще имате възможност да я видите.
Поклатих глава, в отчаян опит да й покажа че не мога без да видя бебчето си.
- Моля ви, само да го зърна.
- Да Я зърнете. – поправи ме усмихната тя.
Усмивка озари и моето измъчено лице.
- Ще ви позволя, да я видите, но за малко.
Погледнах я признателно, надежда и благодарност ме изпълваха.
Значи бе момиченце?
Моята малка принцеска.
С Рей бяхме обсъждали няколко женски имена, но незнайно защо и двамата мислехме че ще е момче.
Докато чаках, да ми донесат моето слънчице, усетих остра болка в коремната област и с леко замъглено съзнание, си спомних че съм шита, съвсем наскоро. Което на свой ред значеше, че нямаше да ми позволят да пия вода известно време, а имайки предвид горящото ми гърло, това щеше да е истински Ад.
Но моята прекрасна Кармен, го заслужаваше.
Така реших, ще се казва Кармен.
Вратата се отвори бавно и вътре влезе акушерката, носеща едно малко създанийце, скрито в ръцете й. Приближи се бавно към мен и наведе принцеската ми в моята посока, за да мога да я видя.
Понеже бях родила с операцията, малката принцеска бе едно съвърщено бебче, не беше синя, както повечето бебета, след като се родят, нежната й перлена кожа бе осветена в лека розовина на места. Имаше едно кичурче коса, завъртяно на малка букла, на мястото на бретона й. Устничките и бяха мънички, но плътни и много червени.
Ръчичките на вълшебното бебче бяха мънички и толкова нежни, че имах чувството че ще ги нараня само с допира ми до тях.
Бузките й бяха пухкави и зачервени.
Страх ме бе, да я докосна, имах чувството че ще се счупи от допира ми, беше толкова мъничка и крехка, толкова чуплива и прекрасна.
Моята малка Кармен.
Моето съкровище, моят живот, съдбата ми и смисъла на съществуването ми. Тя и Рей бяха най – важните за мен същества, те ме поддържаха.
- Трябва да я връщам. – тихо каза сестрата. – Съпригът ви ще дойде до около час, имаше много важно обаждане и затова излезе, помоли ни, да ви предадем че съвсем скоро се връща.
Усмихнах й се благодрствено и кимнах, поглеждайки за последно към моята принцеска.


Леки, като перца, диамантени сълзи потекоха по бузите и на двете ни. Погледнах в огледалото за задно виждане, на което от моята позиция виждах лицето на баща ми. В неговите очи също блестеше една сълза. Явно все пак, беше гледал в мислите й.
Погледнах в очите на Мари, в които се четеше носталгия и любов. Кимнах й да продължи. Тя се усмихна мило и отново се съсредоточи в спомените си.

С малкото ми съкровище, седяхме на канапето в хола играейки си.
Вече бе минала година и два месеца, от онзи ден, в който й дарих живота.
Година и два месеца, в които се наслаждавах на малката красавица.
Беше станала толкова красива. Косичката й порастна, заформяйки нежни, като коприна къдрици. Кафевите й очи, така дълбоки и проницателни, сякаш ти казваха всичко, без да продума и думичка.
Тя ме погледна, отново, запленявайки ме с омагьосващия си поглед и игриво протегна ръчичка към бузата ми. Докосна ме съвсем нежно, разтваряйки устничките си в опит, да каже една дума.
- Ма-а-мо. – засмя се щастливо на успеха си, разкривайки мъничките зъбчета, проправящи си път, да порастнат.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Вто Апр 21, 2009 6:43 pm

Очите ми, вече, обилно преливаха от горещите сълзи в тях. Беше толкова прекрасно, да гледам спомените на Мари, да ги изживявам с нея.
- Продължавай. – прошепнах й, малко дрезгаво.
Усмихна ми се и отново се съсредоточи.

Вече бяха минали два часа, откакто Кари бе излязла. Кръстосвах притеснено хола. Вярно че беше с децата от квартала, но никога не се бавеше, толкова, а винаги ми се сърдеше, когато излезех да я търся.
Реших все пак, да го направя, незавиисимо, дали ще има цупене след това, се притеснявах за нея и на всяка цена трябваше да я потърся, а не да седя тук и да бездействам.
Взех чантата и якето си. Почуках на кабинета на Рей и леко открехнах вратата.
- Рей, аз отивам да потърся Кари, не мога да я чакам повече. – троснах се, като малко дете.
Той се усмихна мило и ми каза със спокоен и нежен глас.
- Мари, скъпа, знаеш че всичко е наред, но ако имаш нужда да я потърсиш направи го. Сигурен съм че всичко е ок с Кари, само ще я подразниш, ноо главата си е твоя. – Ухили ми се, като 7 годишно момченце.
С Кари бяха лика – прилика. Естествено аз бях строгата и притеснителна мама, а Рей бе веселият и безгрижен татко. Е, безгрижен, само, когато нямаше реална причина за притеснение, по неговите думи. Аз бих казала, че винаги има такава.
Загледах се в кафеникаво – зелените му очи. Същите като на Кари, може би, само един нюанс по – тъмни. Тя приличаше толкова много на него. Нали все казваха че дъщеричките се мятат на бащите си. Е, Кари бе типичен пример.
Приближих се бавно и го целунах нежно. Колкото и време да минаваше от брака ни, ние не спирахме да се обичаме, така както преди, толкова силно, както преди, вместо да угасва с времето, любовта ни ставаше все по – силна и непотушима.
Той ме погали нежно по бузата и ми смигна игриво. Знаех че в поведението му има и доза ирония, но той си беше такъв, а и донякъде си беше прав да ми се подиграва, признавам че на моменти изпадах в крайности.
Затоврих тихо вратата на кабинета му, обух се набързо и излязох от сградата.
Тръгнах към площадката, на която играеха Кари и другите деца. Винаги под родителски надзор, разбира се, но нещо ми подксазваше, че не всичко е наред.
Наближавайки, не чух детската жлъч и това ме стресна още повече. Обикновенно децата се чуваха от 50 метра разстояние.
Когато стигнах площадката, най – големите ми страхове и ужаси се сбъднаха.
Кари я нямаше!!!
Цялото ми тяло се разтрепери, едвам се удържах на краката си.
Затичах се към Саманта, майката на една от приятелките на Кари и разтресох раменете й, виждайки в очите й, моят обезумял поглед.
- Саманта, къде е Кари??? – гласът ми трепереше от гняв.
Тя ме погледна малко шокирано, но после бързо се постави на моето място и ме разбра.
- Не знам, Мари, не съм я виждала от около 15 минути, тя каза че отива да те викне, а аз добре знам, колко близо живеете, а и нямаше как да оставя другите деца и да тръгна с нея. Но знаеш колко е упорита, не се отказа, докато не я пуснах.
- Какво си направила?!? – вече виках аз.
Без да дочакам отговора й, се затичах в обртната посока, с надеждата, когато обиколя, около къщите в квартала ни, да я намеря някъде.
Тичах, като луда. Усещах как сърцето ми забързва ритъма си и как диханието ми засяда в гърлото. Едвам дишах, но продължавах да тичам, да търся моето малко съкровище. Не можех да я изгубя, в никакъв случай, при никакви положения, просто нямаше вариант, в който да се отделя от моята малка и беззащитна Кармен.
Когато за пореден път завих по нашата улица, зърнах една малка фигурна, с красиви къдрици, стелещи се по крехкото й гръбче. Вървеше бавно, по посока на къщата ни. Затичах се с все сили и извиках с последния въздух, който ми бе останал.
- Карии!
Тя се обърна бавно и нежна усмивка изгря на ангелското й лице, когато видя кой я вика. Затича се към мен и ме гушна силно.
- Съжалявам, мамо. Не трябваше да тръгвам сама.
- Няма нищо, принцесо, само не го прави повече, моля те. – сълзите ми мокреха копринената й коса.
Тя ми се усмихна и ме погали по бузата с малката си ръчичка.
- Няма, мамо, само не плачи, моля те. – натъжи се.
Побързах да се усмихна, не исках да помръчавам моето слънчице.
Огледах я и чак тогава, забелязах че коленете и бяха ужулени.
- Кари, какво се е случило, миличка?
Тя ме погледна замислено и каза тихичко.
- Нека ти разкажа вкъщи.
- Добре. – кимнах й и я понесох на ръце към дома ни.


Спомените на Мари, бяха толкова нежни и красиви, а майка ми същинско ангелче, толкова красива и същевременно толкова мила.
- Мисля че стига толкова за сега, Али, другите са по – мрачни. – каза ми съвсем тихо Мари.
- Разбира се, и това което ми показа беше мого и беше прекрасно. – отговорих й също толкова, тихо.
Тя се усмихна, а аз крадешком погледнах към баща ми. Вина се четеше на лицето му, вина и възхищение, онази коварна сълза, бе все така загнездена, готова всеки момент да потече.
Извърнах поглед, не исках да смущавам баща ми, но ми бе изключително мъчно за него.
Измъчваше го вината, за това, което бе направил, когато майка ми е била малка. Да, това бе едно от нещата, които знаех.
Майка ми, усетила чувствата му, стисна ръката му и го целуна нежно по бузата прошепвайки му.
- Недей, да се измъчваш, скъпи, отдавна обсъдихме този въпрос.
Той се усмихна насила и й върна жеста, милвайки я нежно по бузата.
Реших че ми стигат толкова спомени за днес и отново зареях поглед в пейзажа около нас, освобождавайки съзнанието си.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Вто Апр 21, 2009 10:49 pm

9. Търсене

След малко, вече, започнахме да навлизаме в градчето. Обхвана ме носталгия, особенно, при мисълта, че тук за последно видях Джей и не само се видяхме ...
Спомените бяха болезнени, не исках отново да си спомням, да се връщам назад. Копнеех само, да ги намерим и да градя нови спомени с него.
Тръгнахме по някакви улици, които не познавах.
- Татко, къде отиваме? – попитах аз.
- Ами, мислех си първо да проверим, в стария им дом, има възможност, все още да са там. – отговори ми, обнадежден.
Песимизма ми, отново взе връх, въобще не ми се вярваше, да ги намерим в стария им дом.
След няколко минути каране по малките улички спряхме пред някаква наглед приятна къща. Беше много подобна на нашата.
Излязох от колата и нетърпеливо се насочих към входната врата. Майка ми и баща ми вървяха след мен, Мари беше от лявата ми страна.
Спрях пред вратата и се поколебах, ако са тук, аз ли бях тази, която да звъни на звънеца?
„ Няма значение „ казах си.
Позвънях кратко на звънеца. Така или иначе не се чуваше никакво движение, а и не усещах миризма, която да е от скоро, но трябваше да опитаме всичко нали?
Намръщих се щом, след няколко минути и още 5 - 6 позвънявания, никой не отвори.
Заобиколих къщата и ловко се качих по едно дърво до втория етаж. Леко, като котка, скочих на прозореца и приложих, съвсем малко сила, за да го отворя.
Слава Богу, не беше заключен и не се наложи да го чупя, не обичах да рушя, каквото и да е било.
Пристъпих в стаята и по миризмата, веднага усетих че е била на Джей.
Сълзите отново напираха в очите ми. Сега, когато бях тук, усещах аромата му, спомних си допира му, сега когато бях убедена че не е било сън, беше още по – тъжно, сега когато знаех, че всичко това се бе случило и аз го бях захвърлила на вятъра, болката беше непоносима. В стаята нямаше почти нищо, освен аромата му, беше голо, празно помещение, но всъщност, пълно с толкова много спомени, спомени донесени от мен, сякаш концентрирани, тук където е и неговият аромат. Не беше от скоро, явно не се бяха отказали и бяха тръгнали да ни търсят.
Ядосано скочих през прозореца и със светкавична скорост се придвижих до колата. Не ми пукаше, дали някой човек ще ме види, нали така или иначе, нямаше да се върна, никога повече.
Свих се на седалката и зарових глава в ръцете си.
Не спечелих нищо с това идване, само куп болезнени спомени, напоени с едно свежо доказателство – опияняващия му аромат.
След малко се появиха майка ми, баща ми и Мари, явно бяха влезли от друго място. Дори и не погледнах към тях, сега не ми се говереше с никого. Исках само да се отдам на болката и сълзите се, поне веднъж да дам воля на чувствата си, винаги се сдържах, не исках да притеснявам роднините ми, но сега имах нужда, иначе щях да полудея, с толкова много емоции, които задържам в себе си, менящи се непрекъснато, толкова непостоянни, но за сметка на това силни.
Имах нужда да се отпусна и сега бе момента, сега когато ми предстоеше още едно дълго пътуване, доколкото чух баща ми да мърмори, сме щели да проследим, до къде водят дирите им, въпреки че вампирите не оставят много доказателства след себе си, освен аромата си.

***
Измина една седмица от началото на шеметното ни търсене. Имах чувството че сме обиколили целите Съединени Американски Щати.
Все така, нямаше и следа от Джей, Алекс и Макс.
Търсехме ги безспирно, но и те се бяха погрижили, да не оставят следи след себе си, както ние не оставяхме диря, за преследвачите си. Една безкрайна криеница, кога ли щеше да свърши най – после?

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Пон Апр 27, 2009 6:21 pm

Бяхме в поредното градче. Не знаех, къде се намираме, а и не ме интересуваше. Чаках в колата, майка ми и баща ми да потърсят информация в някакъв мотел, а Мари, беше с мен.
Внезапно, ме споходи, онзи странен призив да рисувам, който бях наследила от майка си, знаех че това е едната ми дарба и трябваше на момента да рисувам.
- Мари – прошепнах аз. – моля те, влез в мотела и веднага ми донеси лист и химикалка! – тя понечи да възрази, но аз побързах да я прекъсна. – После ще ти обясня, сега само ги донеси, моля те.
Кимна ми, все още гледайки ме любопитно и бързо тръгна към сградата.
Мина по – малко от минута, откакто излезе, а ето че вече се връщаше, признавам беше бърза!
Носеше някакъв лист и малко моливче.
Взех ги нетърпеливо и се отдадох на обсебващото чувство.
Беше толкова странно, сякаш няма нищо около теб, няма никого, само картината, но ти тя беше някак замъглена, виждах, но не я гледах.
Не можех, да знам, колко време мина, откакто ръката ми започна бързо и прецизно да се движи, направлявана, сякаш от друг разум, но изведнъж спря и картините около мен ме заляха.
Мари беше, все още, до мен, но този път не ме гледаше любопитно, беше се обърнала към майка ми, която й обясняваше нещо. Най – вероятно за дарбата ми, предположих аз.
Баща ми, също, бе в колата и с почуда осъзнах че се движим.
След, огледа на обстановката, веднага сведох поглед към листа в скута ми и се шокирах.
Вярно, винаги картините бяха неочаквани, но тази най – много ме учуди. Беше място, което познавах, доста добре, а именно – новата ни къща, която бяхме напуснали преди седмица.
Майка ми и Мари, също гледаха в картината, не по – малко озадачени, от мен.
- Какво значи това? – попитах тихичко.
Баща ми, вече прочел в мислите на Мари, се обади.
- Миличка, мисля че трябва да се върнем вкъщи, картините ви, никога не са били безпричинни.
Ужас скова цялото ми тяло.
Не, не можехме да се върнем!
Не и преди да ги намерим!
- Не!!! – извиках, прекалено силно, за тихата обстановка, в колата.
И тримата подскочиха, от тона ми, но бързо се успокоиха и баща ми отново заговори, този път по – предпазливо.
- Али, не можем, да продължим да търсим, при положение, че на картината ти е нарисувана в детайли къщата ни, разбери, трябва да се върнем, след това можем, отново да започнем да търсим, но трябва да се върнем, на всяка цена.
Гняв разтресе цялото ми тяло.
Не беше честно, на него не му пукаше толкова за Алекс, Макс и Джей, колкото на мен и на мама, не той беше този, който да каже, дали ще се върнем, или не!
- Мамо? – повиках я. Тя бе последната ми надежда, само, ако се застъпеше, баща ми веднага щеше да се съгласи.
- Миличка, моля те, не ми се ядосвай, знаеш колко много искам, да ги намерим, но това е важно, ти също го знаеш, знаеш колко са важни тези картини. Трябва да се върнем, поне за малко и след това, отново, ще подновим търсенето.
Не можех да повярвам, на ушите си.
Майка ми ме предаде така?
Тя искаше да се върнем, в онзи глупав град, при положение че имаше и най – малката възможност да ги намерим?
В онова смотано градче, какво по дяволите, може да се случи там?
Сега осъзнах, не, надеждата ми не се губеше, просто се опитвах да я стъпча, за да не се разочаровам. Но не можехме да прекъснем така, трябваше да продължим да търсим.
Но виждах че те са непреклонни, нямаше да се съгласят, нямаше да ме послушат, майка ми, която мислех че ме разбира, също бе на мнение, че там, може да има нещо по – важно.
Отворих ядосано вратата на колата и скочих на магистралата, затваряйки я след мен.
Мари тръгна след мен, но баща ми бе разбрал, какво правя и я спря.
Започнах да тичам в страни от платното, точно след колата.
Не можех да издържа да седя на едно място.
Искаше ми се да крещя и да удрям.
Но не можех да си го позволя, не и в колата, но сега тук, където вече бях малко по – свободна, можех да се отпусна.
Имах нуждата просто да крещя и го направих, завих с цяло гърло, като ранена вълчица.
Сълзите ме задавяха, риданията ме задушаваха. Цялото ми тяло се тресеше от мъката, която до сега опитвах да скрия, но продължавах да тичам, към онова глупаво градче.
Какво толкова щеше да стане?
Тичах, часове наред, след 6 – тия спрях да ги броя.
Разбира се, не изпитвах умора.
По едно време Мари беше излязла от колата да потича до мен, без да говори, просто да ме успокоява с присъствието си.
Майка ми също тичаше с мен, опита да се извини, но още не бях готова за това, все още бях бясна и не беше момента за извинения.
Знаех че съжалява, както знаех, колко иска да търсим Алекс, Макс и Джей, но трябваше да се съгласи, нямаше значение, какво има и какво ще се случи, ние трябваше да продължим да ги търсим.
Не спирах да тичам, обляна в диамантените сълзи. Дрехите ми не преличаха на нищо, изпокъсани от клоните, но това нямаше значение сега, за кого, да се придържам в приличен вид?
- Али, наближаваме. – провикна се от колата Мари.
Действително, виждах светлините на града, от далеч.
Трябваше да се кача в колата, вече не приличах на нищо, суичера ми се беше скъсал по пътя, а току – що се откъсна и едно парче от ризата ми.
Когато остана по – малко от километър до града, се качих, също толкова пъргаво, както на излизане, без да кажа нито дума, разбира се.
Бавно се провлачихме през досадното градче и скоро спряхме пред къщата ни.
С нежелание, слязох и веднага се насочих към стаята ми.
Свалих изпокъсаните дрехи и влязох под душа с надеждата да измия болката от тялото си.
Водата беше приятна, нежна и малко гъделичкаща. Стичаше се гореща, по тялото ми.
Толкова неща се въртяха в главата ми, в този момент.
Най – лошото от всичко бе, че знаех, че те не могат да ни открият.
Знаех че сигурно няма да го видя повече, защото веднъж, когато бяхме спрели търсенето, не се знаеше, на къде ще тръгнат те.
Дори и да ни търсеха, в което дълбоко се съмнявах, за тях щеше да е не по – малко трудно, да ни открият, отколкото за нас.
Желанието ми, да го видя и докосна, да го вкуся, бе по – силно от всичко и ставаше все по – могъщо, с всеки изминал миг.
След един час под душа и два във ваната, реших че е време да излизам, както всичко друго и това ми писна.
Взех една кърпа и нежно подсуших тялото си.
Загърнах се леко с нея и се върнах в стаята си.
Избрах, да облека, една лека, домашна блузка и къси панталонки. Сресах набързо, така или иначе прекрасната си коса и тъкмо, когато мислех да сляза надолу, да поговоря с родителите си, чух някакъв шум зад мен. От вцепенението бях спряла да дишам, и за малко да припадна, ако това бе възможно, когато се обърнах и на метър от мен, видях Джейсън.
Моят Джей.
Седеше пред мен.
В моята стая.
Цялото ми тяло затрепери и краката ми поддадоха. Залитнах към земята, но той бе по – бърз, от гравитацията. Хвана ме нежно за кръста и ме прегърна силно шепнейки ми.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Пон Апр 27, 2009 6:22 pm

10. Джейсън


Бяхме ги търсили толкова дълго. Бягахме от град на град, с надеждата да хванем и най – малката следа от аромата им. Цялото ми тяло копнееше, за Нея. За моята прекрасна Али. За приказната Али. Не можех да повярвам, че се бях докоснал, до това прекрасно същество, че бях целувал, влудяващите й устни.
По – страстна и изкусителна от Богиня. Сравнена с нея, Афродита, бе като улично коте, съпоставено с бяла тигрица.
Обожавах я, не можех да издържам липсата й, не можех, да издържа без нея.
Факта че ме изостави така, в онази уличка, в която си мислех че и най – смелите ми мечти не биха се сравнили с това, което изпитах, в онази уличка, в която за първи път разбрах, какво е да си жив, какво е наистина да чувстваш и да обичаш.
До тогава съм бил, сляп за света около мен, за чувствата, които мога да позная.
Защо бе толкова трудно да ги открием?
Отново се скитах по магистралите, тичайки безцелно, надявайки се да намеря някакъв, знак, някаква миризма.
Като подарък от Бога, дойде с лекия повей на вятъра, аромата й.
Нейният аромат!!
Не беше възможно, наистина ли бях такъв щастливец?
Наистина ли бях стигнал, до следа от нея?
Затичах се с все сили, по посоката, от която духаше вятъра и ето че след няма и минута, вече усещах по – силно опияняващата й миризма!
Най – прекрасното от всичко беше, че следата бе съвсем прясна, на не повече от един - два часа.
Впрегнах всичките си сили, за да тичам по – бързо от всякога, трябваше да я видя, колкото мога по – скоро.
Тичайки извадих малкия телфон, който ми бе дала майка ми, за да можем да се свържем, когато някой намери някаква следа.
Набрах номера й и след секунди, от другата страна ми отговори загрижения глас на любящата ми майка.
„ Джей, какво става, да не се е случило нещо? ”
Явно не само аз, бях загубил надежда.
„ Намерих следа, усетих аромата на Али! ” – гласът ми трепереше от вълнението.
„ Къде? ” – изстреля тя, вече обнадеждена.
„ На магистрала 132 , сега не съм много сигурен, накъде ще ме заведе, вие тръгнете насам, аз ще ви предупредя, когато стигна до някой град. ” – изговорих на един дъх всичко.
„ Добре, синко, ще чакаме обаждането ти, Успех! ” – пожела ми тя и затвори.
Продължавах да следвам аромата й, който ставаше все по – усезаем и по – усезаем.
Докато тичах, нещо привлече погледа ми и спрях рязко.
На земята, на около 3 – 4 метра от платното имаше паднал суичер.
Не това ме заинтригува толкова, а факта че беше наситен с нейната миризма.
Това беше нейна дреха!!!
Вдигнах я нежно, сякаш докосвах порцелан и я притиснах към носа си, вдишвайки дълбоко, от омагьосващия аромат, омайващ ме, точно, както наркотика, замъглява ума на хората.
Беше прекрасно, да докосвам нещо нейно, но трябваше да тръгвам и да видя самата нея, колкото се може по –рано.
Осъзнах, че трябва да оставя дрехата, за да мога по – ефективно, да тичам по следите й, в противен случай, имаше шанс, да се залъгвам от миризмата, която се излъчва от суичера и да сгреша пътя.
Тичах часове наред, следейки прекрасното ухание.
След няколко часа, близо до някакъв град открих още една част от облеклото й, само че този път не бе цяла дреха, а част, от риза, предположих.
Усетих че следата води към града и затова се обадих бързо на майка ми диктувайки й името на града и магистралите, по които бях минал.
Дали наистина я бях открил?
Имах ли такъв късмет и можех ли да бъда такъв щастливец?
Е, сега не знаех, но съвсем скоро, щях да разбера.
Когато приближих града, гневно осъзнах, че следата се губи.
Изругах силно и разтресох глава. Най – вероятно се бе качила в кола, но бях убеден че е в този град.
Влязох в него и започнах да обикалям, криейки се в сенките, все пак, хората не трябваше да виждат скоростта ми.
Гледах да се придържам по – близо до сградите, за да мога да усетя, аромата й.
Ето че щастието ми се усмихна, за втори път днес, пред една къща, на 3 етажа, усетих отново, онова така бленувано ухание.
Проследих го и очудващо, той не водеше към входната врата а към задната част на къщата и от там, направо в една от стаите й.
Последвах го без колебание.
Прозореца бе отворен.
Скочих ловко в стаята и се приземих тихо, точно зад моята прекрасна мечта.
Беше с гръб решейки, съвършените си къдрици, които галеха съблазнително, тънките й рамене.
Чула шума от влизането ми, Али, се обърна бързо, заключвайки прекрасния си поглед на очите ми.
Видях шока и любовта, щастието и радостта, които преминаха като четири буйни потока през очите й.
Крехките й крака, потрепериха и поддадоха, но преди да има възможността, да се доближи до земята аз пристъпих към нея и я придърпах жадно в обятията си.
Не можех да се сдържам вече, но и ме беше страх, страх, че ако я пусна само за миг, отново ще избяга от мен.
- Обещай ми, Али, обещай че няма да си тръгнеш отново, обещай че ще ми позволиш отново да съм жив, закълни се че няма да бягаш от мен, любима, това ме побърква. – зашепнах й отчаяно.
Вдигна прекрасните си очи, давайки ми всички обещания, в очите й се четеше всичко, но аз исках да го чуя, не само да го виждам.
- Обещай, Али, кажи че няма да ми отнемеш живота, не отново!
- Обещавам. – тихичко отвърна тя. Постави топлата си длан на бузата ми, милвайки с палеца си, устните ми. – Обещавам, че няма да бягам от щастието си, обещавам ти, че никога повече, дори и за миг, няма да си помисля да те оставя, Джей, обещавам ти, защото ти си моя живот, аз нямам за какво да живея и никога повече няма да го направя, никога повече няма да се опитвам, да избягам от живота си, защото тогава, Джей, тогава е най – лошо, да си посредата, да не можеш да живееш, но и да не можеш да умреш. Да си между ограничението и живота, физически, да си, но духовно, да не си жив. Няма, да си го причиня повече, няма да го причиня и на теб, защото те обичам, с обич по – силна от всичко, до което се е докосвало сърцето ми, обич, по – силна от тази на всеки човек или вампир, обич, Джей, която някак е успяла да премине тази граница, обич, която е извън всяко правило, която е единствения такъв прецедент, неповторим и невиждано силен. Защото те обичам!
Всяка прекрасна дума, която каза, си проправяше път, директно в душата ми, настанвяйки се на най – важното място. Всяка дума подпалваше огъня на любовта в мен. Всяка дума, изречена от прекрасните устни, на моята Али, бе балсам за наранената ми душа, защото знаех, че всяка нейна дума е истина, виждах го в искрените й очи, които сега ме гледаха с обожание, отразяващи моите собствени, блестящи с малки сълзици.
Вдигнах смаяно ръка и докоснах очите си, събирайки сълзите на върха на пръста си.
Али се усмихна мило и се надигна нежно, целувайки ме плахо.
Всичко, което се бях опитвал, да укротя, всичката страст, която се бях опитвал, да задържа онази, вечер, сега бе отключена и пусната на свобода, неконтролируема.
Обгърнах кръстта й с едната ръка и врата с другата.
Тялото ми изгаряше от желанието, което ме подлудяваше и от жената, която го докосваше.
Исках я, повече от всичко, но не можех да позволя да направим нещо, без да й дам правото на глас, преди това.
Преди да успея да задам въпроса си, тя скокна леко и обви крака около кръста ми, намествайки ханша си, на равнището на моя. Тялото ми потръпна от горещината на бедрата й, не можех да мисля трезво. Някаква загубена мисъл, за въпрос се рееше в съзнанието ми и съвсем смътно осъзнах, че трябваше да я попитам нещо.
С мъки отделих устни от шията й и задъхано попитах.
- Сигурна ли си, че искаш да го направиш?
Тя се засмя палаво и притисна тялото си по – силно към моето.
Този отговор бе достатъчен.
Изръмжах тихо от чувството, което подпали с жеста си.
Край на самоконтрола ми.
Разума ме напусна.
Хванах я диво за бедрото и кръста и я понесох към леглото, давайки свобода на желанията си, тази нощ, всичко за което и двамата копнеехме, щеше да се случи.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Пон Апр 27, 2009 6:22 pm

11. Огън

- Сигурна ли си, че искаш да го направиш? – попита той, но си личеше, че го прави, за протокола.
Засмях се, развеселена от неохотата в гласа му и обвих крака около ханша му.
Боже, беше толкова горещ!
Изтръпнах от възбудата, която събуди не по-малко нетърпеливото му тяло. Усещах го, усещах, колко много го възбуждах, усещах как тръпне от нетърпение, докосвайки и целувайки жадно тялото ми.
Вече ме бе понесъл към леглото. Без да губи време се настани върху мен и плъзна изгарящата си ръка по бедрото ми, галейки подлудяващо, всяко сантиметърче кожа през което минеше.
Усещах импулсите на удоволствие, които преминаваха през цялото ми тяло, лекия гъдел, който създаваха. Усещах огъня между моите бедра, не по-малък от неговия.
С едно треперещо движение, разкъсах ризата му, плъзгайки ръцете си по тялото му и продължавайки към дънките.
Съдбата им, не бе по-различна от тази на ризата, те също свършиха на земята, последвани от моите дрехи и бельото ни.
Той продължаваше да ме побърква, с изгарящите си целувки, макар и двамата да бяхме голи, гледаше дяволито, без да се поддаде на желанието си. Виждах колко го иска, виждах пламъците в очите му, но му харесваше да ме побърква така, да усещам прекрасното му голо тяло, само на сантиметри от моето, но да не мога да го почувствам.
Не идържах и изръмжах тихо, дърпайки го за раменете към мен. Той изпъшка и се предаде. Усетих нежното, но нетърпеливо проникване.
Беше по-горещ, отколкото мислех!
Но това ме възбуди още повече. Обвих краката си около него, придърпвайки го по-близо, колкото може по-близо до мен.
Вдиша трепетно, аромата на косата ми, галейки гърдите ми с едната си ръка.
Дъхът ми излизаше, на пресекулки, аз също се наслаждавах на невероятно възбуждащия аромат, който се стелеше по тялото му сега.
Жадно впих устни в рамото му, обсипвайки го с целувки.
Когато стигнах до устните му, които той вече бе разтворил нетърпеливо, захапах нежно долната му устна, прокарвайки леко език по нея.
Той изпъшка тихо, ускорявайки тласъците си. Усмихнах му се палаво и го пристиснах още към мен, а той зашепна.
- Ще ме побъркаш, Али... – дишаше все по-учестено и по-учестено.
Впи устните си в моите. Усещах с цялото си тяло треперенето му, усещах наближаващия момент.
Моето тяло, също не чакаше. Цялата треперех от удоволствието, което ми доставяше, всяка секунда.
Извих тялото си, разтресено от конвулсиите на чистия екстаз.
Ръцете му обхванаха врата и кръста ми, притискайки ме към него и след секунди сякаш, моето удоволствие се оттичаше в неговото тяло, разтреперено от възбудата. Сякаш моят екстаз се сля с неговия, очите му не изпускаха моите виждах огъня, който гори в тях, знаейки че същия гори и в моите. Тихите ни стонове, подсилваха ефекта на неповторимия момент.
Огънят сега, бе навсякъде в нас, но най-силен бе там, там където телата ни бяха едно.
- Обичам те! – прошепна ми, когато тялото му се успокои и леко се отпусна върху мен.
Моето, също намери покой, най-сетне задоволено.
- Не си единствен. – уплезих му се игриво аз.
Той се усмихна и целуна нежно устните ми.
Отпусна се на леглото до мен и ме придърпа във все още, горещата си прегръдка.
- Али, това беше най-прекрасното изживяване, в макар и краткото ми съществуване. – изпъшка той.
- Не само за теб. – не се сдържах и се пошегувах аз.
Той изръмжа тихо, но след това и двамата се разсмяхме.
- Не, наистина, Джей, не знам, къде се намирам, чудя се дали Рая, не е слязъл на земята, толкова време те чаках, толкова време исках да съм с теб и очаквах този момент, но повярвай ми, не съм се надявала на това, което изпитах и в най-смелите си мечти. – искрено му казах аз.
Той се подсмихна самодоволно и ме придърпа по-близо, мърморейки си.
- Мдаа, какво да кажа, добър съм си.
Засмях се и го укорих, удряйки леко гърдите му.
- Май трябва да спра с комплиментите, че ще се надуеш прекалено.
Той само се засмя, целувайки нежно косата ми.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Пон Апр 27, 2009 6:23 pm

12. Ненаситни

Полежахме още половин час, докато не се сетих нещо, доста обезпокоително.
- Ммм, Джей, мисля че все пак, трябва да слезем при семейството ми и да им обясним, какво става. – усмихнах му се аз.
- Еми, май така трябва да направим. – ухили ми се и ме целуна по челото, ставайки.
- Еее, нямах предвид, да е веднага. – нацупих се аз.
Той се ухили и се надвеси над мен, целувайки този път, устните ми. Целувката бе по-страстна, отколкото очаквах. Топлина се разля по тялото ми, карайки мускулите ми, да потръпват.
- Джей, не сега. – прошепнах му аз. – Трябва да им обясним. Родителите ти, ще дойдат ли, всъщност?
Усмихна се и ме удари с показалец по нослето.
- Разбира се, че ще дойдат глупче, все пак и майка ми изгаря от нетърпение да види Кари.
- Всъщност, ти беше ли чувал за нас, преди да се засечем в училище.
- Естествено, че бях чувал, Али, как може въобще да ми задаваш такъв въпрос? Още откакто бях на възраст, на която осъзнавах всичко, което ми се говори майка ми започва да разказва за твоето семейство, само че, тя не знаеше че Кари си има дъщеричка, затова и не разбрах, веднага когато те видях. Чак когато се прибрах и разказах на родителите ми за странната случка, за теб, майка ми се усъмни, а когато изчезнахте от града, не знаехме какво да правим, сигурни бяхме че имате нещо общо с нас, но не съвсем. Аз настоях да тръгнем след вас, а и майка ми се хвана като удавник, за сламка, за най-малкия шанс отново да види майка ти иии нататък знаеш историята, така се започна тази криеница, която продължи прекалено дълго. – горчиво завърши той.
- Наистина ли си настоявал да тръгнете след нас? – самодоволно го попитах аз, разбира се, знаех отговора, просто ми харесваше да го чувам.
- Да. – прошепна той. – Тези очи, не можех да ги избия от ума си. Али, ти си най-прекрасното същество, което съм виждал, ти си ангел, как да не искам да те последвам, как да не скоча и в безната на Ада за теб? Заслужава си, дори и само за да събудя усмивката ти. Защото ти си неповторима, уникална, ти си невероятна, красива, умна, пламенна и много страстна. Само когато те видя, тялото ми се разтреперва, Али! Само когато докосна тялото ти, огън избухва в моето. Подлудяваш ме по всички възможни начини и нека някой ми каже че вампирите не могат да полудеят! Знаеш ли какво ми беше без теб, знаеш ли колко копнеех за теб, след онази мечтана целувка? Знаеш ли каква абстиненция, побъркваше тялото ми, защото докосването ти е като наркотик, Али, опитам ли веднъж не мога да спра!
За втори път ме оставяше без думи, този път изливайки душата си. За втори път мълчах, благоговейно пред думите му. Болеше ме, болеше ме че му бях причинила това.
- Хайде, красавице, нека слезем при семейството ти, има доста за разказване.
Кимнах му и с неохота започнах да се обличам.
Докато обувах дънките си, единия крачол се закачи за крака ми.
С такова нежелание ли се обличах, че чак се закачих за дреха, та аз съм вампир!
Тъкмо се навеждах, за да го оправя, когато усетих как тялото му се притисна, към моето. Беше малко грубо, но това ме възбуди повече, отколкото бях очаквала.
„Хмм, щом ще се дразним, така да бъде! ” казах си аз.
Изправих се бавно, притискайки тялото си по-плътно, като все още не се обърнах с лице към него.
Когато вече бях права, завъртях само глава си към него и го целунах, играейки си с устните му с език.
Той изръмжа диво и тялото му потрепери от действието ми. Ръката му се придвижи светкавично към гърдите ми, глалейки горещата кожа.
- Джей, не сега. – едвам зашепнах аз.
- Защо не? – усмихна се игриво.
Не ми даде шанс, да му отговоря, вдигна ме обвивайки краката ми около ханша му.
След секунда бяхме на леглото, аз легнала, а той се надвеси, над мен. Скъса прашките ми с едно бързо движение, захвърляйки ги на пода.
Започна бавно да обхожда с език и целувки, гърдите ми, отделяйки достатъчно време на всяка една за да накара тялото ми да трепери под неговото.
Придвижи се бавно надолу, през корема ми, като през това време плъзгаше ръцете си по бедрата ми.
Щом стигна венерения хълм, рязко спря и продължи целувките си по левия ми крак. Бавно обходи разстоянието от коляното до горната част на бедрото. Колкото по-нагоре отиваше, толкова повече тялото ми трепереше под горещите му устни.
Повтори мъчението ми и с десния крак.
Отново се върна на корема ми, а аз изръмжах недоволно.
- Ще ме побъркаш, Джей! – прошепнах задъхано, вече стиснала чаршафите в юмруци.
Той само се засмя тихичко, което предизвика ново треперене, дъхът му ме побъркваше, как галеше кожата ми!
- Джей, ще ме чуят... – едвам казах, чудех се от къде имах въздух, все още, да говоря.
Отново се засмя, а дъхът му пропълзя подлудяващо по корема ми.
- Джейй... – казах с последния ми останал въздух.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Пон Апр 27, 2009 6:24 pm

- Шшш. – отдели за малко устните си. Предвижи ръката си нагоре, минавайки през гърдите ми и накрая я спря до устата ми, слагайки показалец на устните ми.
Вдигна поглед само за секунда и ме погледна съблазнително.
Само това ми трябваше, тези очи!
Не стига че треперех от въздубда!
Захапах пръста му, отвръщайки на погледа му. Щом той щеше да ме тормози и аз щях да го поузоря.
Ръката му се разтрепери леко. Когато отпуснах хватката си, я придвижи обратно, спирайки я на талията ми.
Устните му, тръгнаха по онзи така порочен път, така порочен и така влудяващо прекрасен!
С всяко следващо сантиметърче се потръпвах все по-усезаемо и по-усезаемо.
Устните му се движеха мъчително бавно.
Все по-близо и по-близо!
Ръцете му стискаха талията ми, готови да притиснат тялото ми към него.
Изведнъж удоволствието от целувките му, се увеличи десеторно.
Гъделичкаше и засмукваше нежно перлата на тялото ми, предназначена само за него и така и изглеждаше сега, като момче, което се радва на любимата си количка, от онези, които не споделя с приятели, които са си само за него.
Усещах наближаващата кулминация, тялото ми трепереше неудържимо, ръцете ми стискаха толкова силно чаршафа, че бях сигурна че се е скъсал вече.
Той също разбра и изведнъж спря.
- Джей, какво правиш, нали няма да ме оставиш така? – панически попитах аз.
Той се ухили мръснишки и отговори тихо.
- Чак това, не мога да направя, любима, няма да издържа.
Въздъхнах и го погледнах нетърпеливо.
Той вече бе свалил дрехите си.
Надвеси се отново над мен и се върна на предишната си позиция, само за една-две целувки, само за да ме запали отново.
След това се усмихна и плъзна тялото си нагоре, прониквайки нежно.
В същото време, устните му намериха моите, полуотворени, чакащи го отдавна.
Изпъшках от двойното удоволствие.
Силните му ръце ме притиснаха към тялото му, по-горещо от всичко което бях усещала, но и по-прекрасно и въбуждащо.
Обвих краката си около него, плъзгайки левия по крака му, галейки го нежно.
С дясната си ръка оставях дири по релефния му гръб.
- Ахх, ти... – изпъшка той.
- Не мисля, че точно аз съм лошата. – прошепнах му.
Когато дъхът ми докосна кожата на врата му, тялото му потрепери.
Не откъсвах поглед от очите му. Пламъците бушуваха в него, огънят на любовта ни, го побъркваше. Устните му бяха полуразтворени, дъхът му учестен.
Обсипа врата ми с целувки, слизайки малко по-надолу, до гърдите ми.
Леко засмукваше и прокарваше език по зърната ми.
Имах чувството че тялото ми не може да издържи на удоволствието, което минава през него сега!
Дъхът ми излизаше на пресекулки, гърдите ми се надигаха и спадаха рязко.
- Джей, няма да издържа още дълго. – едвам прошепнах аз.
Вдигна поглед и очите му се заключиха на моите.
Това което видях в тях побърка и без това трепрещото ми вече тяло.
Виждах дивото желание преплетено с бушуващия огън.
Виждах че тези целувки влудяват него, не по-малко, отколкото мен.
Устните му потърсиха моите и бързо ги откриха, разтворени, чакащи онази така сладка целувка.
В момента, в който се докоснаха, удоволствието проби стените, разби бента.
Екстаз, чист като планинско поточе се разля по тялото ми.
Очите ми не се отделяха от тези на моя любим и с изненада установих, че този път аз бях изостанала с няколко секунди.
Усетих блажената топлина, която се разля в утробата ми.
Той изпъшка шумно и целуна уморено устните ми.
Вече се бях успокоила и заключих краката си по-здраво около тялото му.
Той ме погледна учудено.
- Не искам да излизаш! – казах му троснато аз, а той се засмя гръмко.
След секунди последвах смеха му и отпуснах краката си.
Отдели се бавно от мен целувайки шията ми.
Надвеси се за малко над мен, подпрян на една ръка.
- Али, мисля че след смеха ми преди малко, все пак е време да слезем и да им обясним, чудя се как все още никой не се е качил и не е попитал, какво става.
Прав беше, колкото и да ми се искаше да останем тук цял ден.
- Охх, хайде да свършим с това и да се връщаме тук.
Подсмихна се на реакцията ми и след една бърза целувка стана и започна да се облича.
Отново с нежелание, се надигнах, набързо обух едни прашки и облякох една рокличка.
Забелязах злощастното ми бельо на земята и го поднесох към лицето му, укорявайки го.
- Виж, какво си направил с едни от любимите ми прашки. – намусих се престорено.
- Ооо, хайде, Али, ще ти купим нови.
Поклатих глава, стискайки плътно устните си.
Той ме погледна извинително и сведе поглед към бельото ми.
Не се сдържах и се изхилих.
- Спокойно, глупчо, не ми пука за глупавите прашки.
Вдигна поглед, вече с облекчено изражение.
Дари ме с една нежна целувка и ме хвана за ръката.
- Не можем да го отлагаме вечно, Али, време е.
Кимнах неохотно и се запътих заедно с него към хола.
Когато спряхме пред вратата си поех дълбоко дъх и натиснах дръжката на бравата.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Пон Апр 27, 2009 6:25 pm

Like a Star @ heaven Like a Star @ heaven Like a Star @ heaven Ще ви помоля, ако някой чете, да изкаже някакво мнение, за да знам, дали има смисъл, да продължавам, да поствам нови глави :) Wink

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Вто Май 05, 2009 7:55 pm

13. Изненади


Щом прекрачих прага, шок замръзи мускулите ми.
В стаята не бяха обичайния брой вампири, не и този който очаквах.
Там имаше не девет, а дванадесет.
Погледа ми пробяга светкавично по лицата на новодошлите.
Една жена – Алекс, предположих. Беше много красива с дълга почти черна коса. Очите й бяха топло разтопено злато. Кожата й, естествено, бе изключително бледа, чертите перфектни, беше изключително красива!
Мъжът до нея – Макс, най-вероятно, беше не по-малко красив. „Все пак бяха родители на Джей” казах си аз. С тъмна коса, която леко закриваше очите му. Външно излгеждаше около 20-те.
Завърших огледа си, с невероятната красавица, която седеше до Алекс.
Беше с дълга черна коса до кръста, изваяно тяло и черти на лицето и кехлибарени очи, разбира се.
Щом видя Джей, тя се затича и му се хвърли на врата.
- Джеййй! – изписка щастливо.
- Мери. – прошепна щастлив той, завъртайки я леко.
Мери?
Това ли беше Мери?
Тя приятелка ли му беше?
Беше толкова красива и лъчезарна!
И я мразех толкова много!!!
Цялото ми тяло се разтрепери, а наглата кучка се обърна към мен с лъчезарна усмивка и възкликна.
- А, това е Али, мисля че е време да се запознаем.
Да, обаче аз не исках да се запознаваме!
Приготвих се да я напдна. Гневът пулсираше в цялото ми тяло.
Мери, видяла чудовището в мен, ме погледна учудено и отстъпи една крачка, въпреки че това нямаше да я спаси.
В момента, в който скочих, някой ме изблъска силно. Паднахме на земята, чупейки холната масичка.
- Не, Али, не е това което си мислиш. – чух гласа на баща си, по-близо отколкото очаквах.
Надигнах глава и удивено се взрях в него, беше хванал ръцете ми и не прекалено грубо ме притискаше към земята.
Джей ме гледаше шокирано, след което шока му се смени със задоволство.
Защо, по дяволите, е доволен?
- Али, та тя му е сестра, осъзнай се, по дяволите. – изръмжа тихо баща ми.
Сестра?
Боже, колко бях глупава, в ревността си, дори и не бях забелязала, че също прилича поразително на Алекс и Макс, както и на Джей.
Погледнах засрамено към чернокосата красавица, а тя само ми се усмихна мило и каза само с устни.
- Разбирам те.
- Аз, съжалявам. – казах тихичко.
Баща ми стана от мен и ми помогна да се изправя. Целуна ме по челото и промърмори.
- Принцесо, съжалявам, че трябваше да те спра по този начин.
- Ха, татко ти ми се извиняваш!? Аз съм тази, която трябва да съжалява. – обърнах се към Мери. – Съжалявам, наистина много, такава съм глупачка. Мисля че все пак е редно да се представя.
Пристъпих към нея с протегната ръка, а всички се засмяха.
- Темпераментна е. – подшушна Алекс на майка ми.
Мери стисна ръката ми и каза тихичко.
- Мисля че знаеш името ми вече.
Направих кисела физиономия, но кимнах.
Джей ме придърпа в прегръдката си и ми прошепна.
- Ревниви сме а? Поне ме ревнувай от някой по-съмнителен, а не сестра ми. – засмя се той.
Сведох поглед засрамена.
Какво впечатление направих!
Изведнъж се сетих нещо.
- Чакайте малко, щом те са тук, значи знаете всичко така ли?
Майка ми кимна ухилена. Чак сега забелязах че бе прегърнала Алекс, през раменете.
Стана ми мъчно за тях двете, кой знае колко нещастни са се чувствали през тези години, през които са били разделени, макар и с любимите си вампири.
Мъчно ми беше, но и завиждах.
Завиждах им, че имат такова прекрасно приятелство, завиждах, защото не знаех, дали ще имам възможността и аз да имам такава приятелка.
С Алис и Розали беше различно.
Розали, като цяло отпадаше като вариант.
Алис, все пак гледаше от една страна на мен, като на племенницата си.
Майка ми бе прекрасна, но все пак ми бе майка, не беше абсолютно същото, при нея бе както при Алис.
- Еее, значи в такъв случай, можем да се връщаме в стаята ми. – казах с надежда в гласа.
Всички в стаята избухнаха в смях, с изключение на баща ми, който гледаше Джей, доста заплашително.
- А, може би, ще вземем и Мери, нали? – вече започнах да се паникьосвам, не ми харесваше погледа на баща ми.
Последва нова вълна от смях.
Мери ме хвана за ръката и тръгна към стаята ми, правейки ми знак, да водя, когато стигнахме стълбите.
Качихме се в стаята и аз седнах на леглото, поглеждаща колебливо ту към Джей, ту към Мери.
Тя се засмя, с мек мелодичен смях и каза топло.
- Не се притеснявай толкова, Али, аз имам дарба да виждам миналото настоящето и малко от бъдещето на хората. Видях и какво се е случило на първия учебен ден, видях какво си е мислел Джей и какви изводи си си направила, не се притеснявай, толкова, казах ти вече – разбирам те!
- И все пак, ми е неудобно, как дори и не се замислих... – не успях да довърша мисълта си, устните на Джей, ме прекъснаха най-безсрамно!
- Джейй, не съм тук, за да ви зяпам, как се натискате, а за да опозная, моята нова сестра. – тросна се Мери.
Някаква странна топлина сгря сърцето ми, когато чух че ме нарича своя сестра.
- Хайде, Джей, не бъди егоист, не можеш да я имаш само за себе си. – продължи красавицата.
Той само изсумтя недоволно и се отдръпна от мен, правейки й място да седне на леглото.
Тя се настани доволно и се ухили.
Започна да ме разпитва за какво ли не.
Любима книга, дреха, парфюм, филм... etc.
Отговарях неуморно на въпросите й, а тя само задаваше нови и нови, от най-елементарните до, далеч по-философски.
По едно време стигнахме до темата с хората и ето тук беше моята стихия.
- Има едно нещо в хората, което непрекъснато ги спъва. – започнах аз. – Факта, че те винаги са на мнение, че са най-добрите, че макар и с малко са над другите, ги ограничава, не им дава шанса да се развиват, защото те мислят че са повече. Има малко които осъзнават, колко малко, всъщност, знаят, но те са много малък процент. Друг е и проблема с това че реално погледнато, няма точна, обективна оценка, за това какъв е един човек, нали винаги трябва да го сравним с някого за да преценим. Тъй че мисля че това е един кръговрат, от едното отиваш на другото, а от него на първото. Аз разбира се, никога не съм била песимист, но е тъжно че обществото деградира, макар и хора, ние живеем сред тях. Вместо да се развиват, те остават на едно и също ниво с идеята че са най-добрите. И малко или много, всеки човек в сърцето си мисли че той е винаги прав, че неговата преценка е най-точна. Но има ли въобще, такава преценка, която да се нарече най-точна? Ето пак се връщаме, на първото и така непрестанно.
Тя ме слушаше внимателно и накрая кимна, казвайки.
- Може би, си права засега ще се съглася с теб, но има за какво да поспорим, просто не е сега момента.
Ухилих се детински – обичах да споря.


- Между другото, си мислех да се запишем в местното училище. - каза Мери. – Аз никога не съм ходила. – прошепна плахо.
- Всъщност, по-малка или по-голяма си от Джей?
- По-малка. – ухили се Джей, а Мери го погледна недоволно. – С цяла година. – този път си изпроси удар по рамото. – Аууу, сестричке с нищо не съм го заслужил, какво да направя че съм бил по-бърз от теб?
Тримата се разхилихме, раздразнението на Мери отмина бързо.
- Хайдее, да кажем на някого, да ни запише. – измрънка тя.
- Чакай!- казах аз, когато тя се запъти към вратата.
Погледна ме въпросително, а аз само вдигнах показалеца си, в знак да почака.
Влязох в главата на майка ми.
- Мамо?
- Боже, миличка, не ме стряскай така!
- Съжалявам...
- Кажи?
- Хмм, мамо, дали ви се ходи с леля Алекс, да запишете Мери и Джей в местната гимназия?
- Разбира се, принцесо, ние така или иначе щяхме да го направим.
- Страхотни сте, мамо, благодаря ти!
- За нищо, миличка.
Усетих нежността в мислите й. Беше преркасна, винаги правеше всичко за мен.
- Такаа, всичко е уредено! – изфуках се аз.
- Каква е дарбата ти? – ухили се мръснишки Джей, явно се досещаше вече, каква е и перверзните мисли препускаха в ума му. Кой знае, какво ми замисляше, чак ме беше страх да надникна.
- Амии, мога да чета мисли и да влизам в съзнанието, имам предвид, да говоря в съзнанието на дадения човек или вампир. – издекламирах гордо аз.
- Уау, това е страхотно, трябва да го пробваме. – Знаех си аз че този мръсник, веднага ще извлече полза!!!
- Джейй, дръж се въпитано! – укорих го аз.
- Даа, Джей, недей да си мислиш, какво ще пробвате, защото го виждам все пак!- скара му се и Мери, смеейки се.
Сведох поглед засрамена.
- Хмм, Мери, като заговорихме за това, може ли да ни оставиш малко насаме?

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Вто Май 05, 2009 7:56 pm

14. Гонитба

- Мммм, мисля си, да уползатворим времето ни заедно... – прошепна Джей, целувайки врата ми.
- Тц, тц, имай малко срам, родителите ми са на долния етаж. – укорих го престорено аз, разбира се, исках предстоящото не по-малко от него.
Той се нацупи, като малко дете и се отдръпна, кръстосвайки ръце.
- Я виж ти, колко добър си можел да бъдеш. – засмях се аз.
- Мислиш ли че съм добър? – дяволито се усмихна.
- Мхм. – промърморих аз, устните му вече галеха нежно врата ми.
- Сигурна ли си?
- Мхм.
Изръмжа тихо и с едно светкавично движение ме повали на леглото хващайки над главата ми, в желязна хватка, двете ми ръце.
- Джей, какво правиш? – попитах го малко озъдачено, но и любопитно.
- Шшш!
- Джей? – повиках го отново.
- Когато ти кажа, влез в съзнанието ми.
- Какво си намислил?
- Послушай ме.
Погледнах го недоволно, но все пак кимнах.
Той се подсмихна и продължи прекъснатите си целувки.
Бавно се спусна към гардите ми, галейки с показалец нежната кожа отстрани.
Потръпвах при всяко докосване.
Това странно положение, на безсилие бе същевременно възбуждащо и малко притеснително. Не бях свикнала да съм безсилна срещу каквото и да е било. Но може би и факта че съм такава само пред моя любим, че той държи ключа за всички кътчета на душата ми, ми харесваше толкова. Това че съм така безпомощна в силните му, опитни ръце.
Всъщност, от къде имаше всичкия този опит и идеи, не му ли бях първата аз?
Веднага, щом езика му докосна чувствителната зона, на гърдите, избутах тези неподходящи мисли, от главата си.
- Джей, нали не мислиш да ме подлагаш на тормоз, отново?
Подсмихна се, а това извика нови импулси на възбуда.
- Джеей, ще ми отговориш ли?
- Имай малко търпение, красавице.
- Ахх. – промълвих, когато ръката му слезе по-надолу.
Усещах неговото, не по-малко треперещо от движенията му, от тялото ми.
Ръката му, така гореща и трепереща, милваше нежно чувствителната кожа на бедрата ми.
Бавно целуваше гърдите и корема ми, играейки си с език, от време на време.
- Джей, моля те, стига си ме тормозил! – проплаках аз.
- Търпение, Али, търпение.
Не издържах и затова реших да взема нещата в свои ръце, поне доколкото бе възможно.
Обвих крака около ханша му, придърпвайки го рязко към тялото ми. Повдигнах се, извивайки тялото си в дъга.
Изпъшка, а ръцете му трепереха все по-нетърпеливо.
- Сега, надникни в мислите ми. – прошепна срещу ухото ми.
Послушно изпълних нареждането му и се удивих от бурните мисли и чувства, които препускаха в съзнанието му.
Тялото й, така крехко и нежно, ме подлудяваше. Не можех да издържа повече, не можех да отлагам момента. Усещах пулсиращата болка, на възбудата, незадоволен изпитвах болка, от неземно силния подтик да я имам.
С едната си ръка, все още придържах нейните.
Така безпомощна в ръцете ми ме въздуждаше още повече. Да доминирам над това божествено тяло и да знам че е само мое, че само аз мога да милвам и целувам тези изваяни гърди, невероятните й крака, всяко сантиметърче кожа.
Свободната ми ръка, продължаваше забранения път.
Усещах, как с всяка секунда разума ме напуска, нямах силите да устоя още дълго.
Желязната й хватка, около тялото ми ме влудяваше.
Горещите й бедра, разтворени само за мен, ме побъркваха, предизвикваха тази толкова мощна въбуда, превръщаша се в болка. Болката на незадоволеното ми тяло, на тялото, което крещеше че желае Богинята притиснала своето до него.
- Моля те, Джей, продължавай, ще ме подлудиш.
Виждах че крехкото й тяло трепери неудържимо, усещах топлата влага приканваща ме.
Не издържах, трябваше най-после да я почувствам, исках я!
Ахх, колко неудържимо я исках, горях от желанието.
- По дяволите, Джей, направи го най-после! – заповяда ми, оставила умолителния тон.
Свалих максимално бързо панталоните и бельото си.
Без да чака действието ми, Али плъзна тялото си максимално близо, посрещайки ме с облекчена и същевременно наистена с възбуда въздишка.
Отпуснах ръцете й и хванах талията й.
Преобърнах се, така че тя да остане отгоре.
Без да чака напътствието на ръцете ми, вещо започна, забързвайки, движенията си, които изпращаха импулси на удоволствие по цялото ми тяло.
Изпивах с поглед прекрасното й тяло.
Устните й бяха полуразтворени от удоволствието й, погледа жив, огнен.
Жадно погалих изваяните й гърди, дразнейки зърната й нежно.
Тя простена тихичко и забърза действията си.
Усещах колко близо е.
Отметна главата си назад, издавайки тихи стенания.
Кадифено меката й коса, ме погали съблазнително.
Не само, тя издаваше тихи стонове, с учудване разбрах.
Дотолкова се бях концентрирал в нейното удоволствие, че не забелязвах че моето тяло също се приготвяше за бленуваното удоволствие, което го изпълваше, само и единствено с нея.
Стиснах, колкото можех по-сдържано талията й, подтикнат от импулсите на приближаващия екстаз.
„ Още малко” шепнеше тялото й.
„ Още малко” отговаряше моето.
Бяхме едно, сега духовно и физически, защото само тя умееше, да е едно с мен, само тя ме караше да изпитвам повече нейното удоволствие, отколкото моето.
- КАКВО ПО ДЯВОЛИЕ СТАВА ТУК? – прогъмтя познатия глас на ЕДУАРД!!! – КАК НЕ ТЕ Е СРАМ, ДА ПРАВИШ ТОВА С МОЯТА ДЪЩЕРЯ, ПОД МОЯ ПОКРИВ, ДО МОЯТА СТАЯ?!?!?!

Тялото ми се вцепени, пред наближаващия оргазъм.
За броени секунди се охлади и на момента придърпах чаршафа прикривайки тялото си.
- Ъъъ, успокой се, татко, моля те, за какво, по дяволите, пък ти влизаш тук?

С крайчеца на окото си видях, как Джей, светкавично придърпа дрехите си, обличайки се за секунди. Набута моите, в ръцете ми.
Последвах примера му и след малко, вече бях облечена.
Погледа ми пробяга притеснено към баща ми и гледката далеч не ми хареса.
Цялото му тяло трепереше и гледаше гневно Джей.
- Татко, защо реагираш така, не си ли подозирал, че правим нещо подобно???
Той, обаче, не ме слушаше, тялото му се приведе леко, в нападателна позиция.
Джей усети накъде отиват нещата и погледна бързо към прозореца, след което скочи през него.
Не мина и стотна от секундата, когато баща ми го последва.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Вто Май 05, 2009 7:57 pm

От гледната точка на автора:

Джей се втурна с всички сили към къщата.
Знеше че има много малка преднина, защото разярения татко, който тичаше по петите му, бе необикновено бърз и за вампир, какъвто бе.
Влетя задъхано в антрето, продължавайки към хола.
Бе намислил да се завърти в къщата, за да го обърка евентуално.
Шок го порази секунди щом прекрачи прага.
Вампирското семейство изкочи, викайки, като малки деца.
- Честит рожден ден, Али!!!
Успяха да се изкажат, преди да забележат че не принцесата, която чакаха влезе, а приятеля й, който все пак се различаваше от нея.
Всички се вцепениха и се спогледаха смутени.
Малко след красвеца влезе, разярения Едуард.
Кари, прозряла причината за гнева на любимия й, пристъпи към него, хващайки успокително ръката му.
Разбира се, вълшебния й допир, веднага му подейства, вълни на спокойствие се разляха по тялото му.
- Ъъъ, Али рожден ден ли има? – попита глуповато Джей. Видя че обстановката се успокои и веднага върна болната тема.
- Да! – изръмжа Едуард. – Точно за това исках да викна прекрасната си дъщеричка, а какво заварвам, Кари, знаеш ли как ги заварих?
Кари, досетила се за неудобната ситуация, горе погледна към Джей, после към Едуард.
Най-учудващото за тук присъстващите вампри, бе присмехулното й изражение.
- И заради това, скъпи, гониш бъдещия си зет из къщата, подплашвайки го, като пиле. – тук избухна в невъздържан смях.
- Кари, не знаеш какво видях!
- А ти, миличко, знаеш ли какво правиш с мен? Или как си направил, въпросната ти дъщеря? – продължи с ироничния тон, милвайки го по бузата.
Едуард, осъзнал най-после глупоста на постъпката си, сведе засрамен поглед.
Ето че в стаята пристъпи и обекта на всичката тази разправия.
Красива и слънчева Али затанцува грациозно, по пътя към своя любим, добил много засрамена физиономия в този момент, но все пак от къде може да знае, че тя има рожден ден?
Но Али бе тактична, тя само го целуна, шепнейки.
- Най-големият подарък е присъствието ти, Джей, не се нуждая от повече.
Глупчото, обаче, се смути още повече от искреността в думите й, от това че наистина за нея бе без значение, стига той да е там.
Не се сдържа и целуна нежно, прекрасната вампирка, влагайки всичката си любов в тази целувки.
- Мамка му, момиче до преди малко правихте секс, смущавайки нежният ти татко, толкова ли не можете да запазите целувките си за горе, не го ли виждаш как започва да се тресе отново, кой е казал че вампирите не получават удар? – засмя се Емет – вампир, изключително безгрижен, всички знаеха че е способен да извлече хумора и от най-тежката ситуция. Поради тази причина и не се смутиха от забележката му, разбира се, като изключим физиономията на Джей, като за ужас на Али изглежда започваше да се превръща в перманентна.
- Хайде, Али, нека поне ти подарим подаръците си. – изписка мъничката Алис. Феята на семейството, макар и дребна, не изключително енергична и по оплакванията на членовете не семейството, често пъти досадна. Сега лицето й бе озарено от нетърпение и вълнение. Всеки в тази стая бе готов да заложи цялото си имане, че Алис е купила купища дрехи за Али или може би, дори някой бутик?

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   

Върнете се в началото Go down
 
Бризът, който отвя самотата ... - Криеница
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 2Иди на страница : 1, 2  Next

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Vampire Kisses  :: Forum :: Vampire kisses :: Творчество [Fan art]-
Идете на: