Vampire Kisses
Регистирай се и стани безсмъртен/на x)
Vampire Kisses

I thought for a moment. I want to be… Yes? I want to be…a vampire!
 
ИндексИндекс  PortalPortal  CalendarCalendar  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  ТърсенеТърсене  ПотребителиПотребители  Потребителски групиПотребителски групи  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ВходВход  

Share | 
 

 Бризът, който отвя самотата ... - Криеница

Предишната тема Следващата тема Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2
АвторСъобщение
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Пет Юни 12, 2009 9:16 pm

15. Рожден ден

Все още седях вцепенена от изненада. Подаръка на моето семейство се състоеше в една прекрасна къща, в близост до нашата. Беше невероятно красива и не много голяма. Алис, разбира се беше превърнала една от стаите в огромен дрешник, в който изобилстваше от дрехи, бельо, аксесоари и бижута.
Но не това беше нещото, което ме шокира.
Джей беше изчезнал за малко, което ме стресна, но след половин час се върна и пред цялото ми семейство, падна на колене пред мен!
- Алекс Едуард Кълън, ще се омъжиш ли за мен? – гледаше ме с всичката любов и обожание на този свят.
Цялото ми тяло се разтрепери. Не можех да повярвам, че ми предлага брак!
Протегнах едвам лявата си ръка, полагайки всички усилия, да разтворя устни и да му отговоря.
- Разбира се!! – прошепнах му, през сълзи.
Ухили се победоносно и нежно плъзна тънкия пръстен на треперещия ми безименнен пръст.
Прегърна ме силно и целуна внимателно, все още разтворените ми устни.
Бях в шок. Все още не можех да осъзная факта, че ще се женя за най-прекрасния вампир на този свят, за моя единствен Джей.
- Честито, миличка! – прошепна майка ми, докаго ме стискаше силно в прегръдката си.
С крайчеца на окото си видях как баща ми се ръкува с Джей, малко по-силно от нормалното, бих казала.
- Моето бебче, моето бебче ЩЕ СЕ ЖЕНИ!!! – пискаше Алис. – Страхотно, страхотно, Али, нали ще ми позволиш да организирам сватбата? – погледна ме умолително.
Замислих се за момент, колко грандиозна ще стане ако я организира откачената ми леля, но все пак не можех да й откажа, това щеше да я съкруши.
Още преди да съм й отговорила тя изписка щастливо и ме премаза в прегръдката си.
- Обичам те, страхотна си, ще имаш най-прекрасната сватба!!!
- Сигурна съм лельо Алис. – усмихнах й се аз.
- Ооо, я стига си ме наричала „ Лельо” ! Пфу, чувствам се като 50 годишна!
Засмях се и промърморих закачливо.
- Бабо, може би, ще е по-подходящо? – хвърлих й невинен поглед.
Нацупи ми се, като малко дете и се върна при Джаспър. Щом го целуна, а и може би той е направил нещо с дарбата си, тя се обърна и ми смигна усмихната.
Последваха още прегръдки, от всички членове на семейството.
Баща ми изчака търпеливо. Накрая и той ме прегърна и ми каза тихичко.
- Принцесо, макар и да ми е малко трудно да приема че дъщеричката ми се жени, се радвам изключително много за теб. Дори и с Джейсън да имаме разминавания ще ги изчистим и искрено вярвам че ще бъдеш щастлива с него. Обещавам да не го гоня повече!
Засмях се и го целунах по бузата.
- Прекрасен си, татко!!
Тъкмо отвори уста, за да ми каже нещо, когато се чу звук от чупене на стъкло.
Обърнах се по посока на шума, крайно озадачена, все пак всички тук бяха вампири, шанса някой да изпусне нещо без да иска, бе нулев!
Това което видях, бе това от което най-много се страхувах.
Алис седеше като хипнотизирана, с разфокусиран поглед, вперен в бъдещето.
- Мамка му!! – изруга баща ми.
- Татко, какво вижда тя? – попитах с трепрещ глас, въпреки че вече знаех, дори нямаше нужда да ми казва.
- Волтури. – продължи бесен той.
- Колко? – попита Карлайл.
- Не са всички, не може да прецени точно, все още не са взели решение, дали да не пратят още. Иначе, от това което вижда Алис са 18.
- Е това не е толкова зле. – обади се Емет – Те са 18, ние 13, превъзхождат ни само с 5.
- Емет, съзнаваш ли, че ако не бяха с дарби, Волтури нямаше да ги пратят?!
- Може би, Аро ги праща само за да намалят броя на семейството ни, или в най-добрия случай да го унищожат, може би, ги праща на сигурна смърт и не е избрал такива, които имат дарби? – предложи майка ми.
- Да. – съгласих се аз. – Това звучи логично, Аро е достатъчно страхлив, за да не рискува да дойде пак, сега когато и ние с Джей сме родени, когато и ние имаме дарби, за които те не знаят, страх го е, иска да види колко силни сме, какво ще се случи, ако ни превъзхождат, но само с 5 вампира.
- Но те знаят, че бихме могли да повикаме помощ! – опроверга твърдението ми, Алекс.
- Не, не можем! – каза баща ми. – Те ще са тук след по-малко от половин час.
Тягостна тишина обви стаята.
Седях неподвижна, още опитвайки се да проумея думите му.
До половин час?
Паника обви съзнанието ми, та аз си нямах и на понятие, как да се бия!!
Трябваше да сторя нещо, трябваше дори и през половината час време, което имах, да се науча, да науча поне нещо, макар и малко, нищожно в сравнение с обучението на армията на Волтури!
- Джаспър. – тихичко го повиках аз. Той се сепна, изкаран от унеса му. – Моля те, научи ме на нещо, каквото и да е, искам да имам елементарни понятия за това какво да правя, когато се стигне до битка.
- Ти няма да се биеш! – изръмжаха в един глас баща ми и Джей. Спогледаха се учудено и малко смутено отклониха поглед.
- Ооо, хайде да не започваме с тези глупости! Няма да се бия ли? Защо не ми образувате една жива стена и о, моля през цялото време бъдете до мен, защото ако се отделите и за миг, аз ще съм безпомощна и след малко ще усещате мириса на горящото ми разкъсано на парчета тяло. И какво ще ви остане от цялата тази лудост? Малко пепел, това ли искате да остане от мен, заради глупостите ви?!?!
Знаех че постъпих малко грубо, като казах всичко това, но си го заслужаваха! Мразех изпълнения от тоя сорт „ Ти няма да го правиш, защото си крехка жена” ! Побъркваше ме този сексизъм!!!
- Добре, Али, успокой се, прави каквото знаеш, аз обаче категорино отказвам, да ти помагам!!! – каза баща ми. Джей кимна съгласен с него.
- Не съм и молила. – отвърнах язвително аз. – Хайде, чичо Джас, ела отвън.
Той погледна малко колебливо към баща ми, а той на свой ред му кимна кисело. Чак след това разрешение чичо ми, ме прихвана леко за ръката и ме поведе навън.
- Такаа, с какво искаш да започнем? – обърна се към мен.
- Ами, искам да знам всичко необходимо за да се предпазя, ако ме нападне някой от новосъздадените.
- Добре да започнем с едно от най-лесните. – започна да ми обяснява той.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Пет Юни 12, 2009 9:17 pm

16. Волтури


Чичо Джаспър започна с едни от най-елементарните неща, които се налага да мога. Ритници, избягване на нападенията на противника, най-точните места за нанасяне на ударите. В интерес на истината не ми беше толкова трудно, колкото очаквах,, сякаш ми бе вродено. Не се затруднявах с ударите, а и когато си представех че пред мен е някой от Волтури, агресията подхранваше силата ми.
Нямахме време, знаех го.
Но трябваше да опитам нали?
Действително за минутите, с които разполагахме научих макар и малко, достатъчно неща.
Ето че вече бяха изминали 20 минути, 20 мъчителни минути, в които всеки трескаво се приготвяше за предстоящия сблъсък, а Джей бдеше, като ангел над мен.
Замислих се че аз все още не знаех, какви сили има!
- Джей – обърнах се към него. – всъщност, какви сили имаш?
- Хмм, амии, едната ми е, нещо като контрол над мислите на хора и вампири, но не точно, как да ти го обясня, мога само да контролирам насоката, но не и самите мисли, не мога да ги чета, както баща ти, но мога да улавям тематиката им. А другото е една доста неприятна дарба, от която с удоволствие бих се отървал, въпреки че сега ще ни е изключително полезна. – каза мрачно моя любим.
- Джей, възхитена съм, първата е изключително заинтригуваща дарба.
- Да, но не особено полезна. – промърмори той.
- А втората? – запитах го.
- Ами, мога да блокирам зрението.
- Само на един обект ли? – попитах еднтусиазирано аз. Всъщност, дарбата му не беше толкова лоша, даже веднага ми хрумваше доста добро приложение, което мислех да му отправя, ако всичко минеше благополучно.
- Ами, засега съм пробвал само с майка ми и баща ми, не знам дали мога да обхвана повече от двама.
- Ами пробвай! – нетърпеливо казах – Какво чакаш?
- След малко, Али, когато се съберем всички, ще опитам. – отговори ми спокойно.
- Дааа, след малко, когато Волтури дойдат, ти ще ни заслепяваш? – саркастично подметнах аз.
Малко се дразнех от факта, че се държа така, но предстоящата битка определено ми бе обтегнала нервите.
Явно и Джей го забеляза, защото ми отгвори, все още мило и спокойно.
- Не се притеснявай, Али, след малко ще опитам.
Кимнах му нетърпеливо и се обърнах към Джас, за да продължим тренивровката.
По едно време всичко изчезна от взора ми.
Светът стана черен.
Ужасяващо, плащещо черен и неприветлив.
Не виждах вече чичо си, който в този момент ми обясняваше един начин, за достатъчно мощен ритник.
Продължавах да улавям ароматите и звуците, но не виждах нищичко.
Не можа ли поне да ни предупреди преди да го направи?
Гнева ми избухна наред с напрежението.
- По дяволите, Джей, толкова ли не можа да ни предупредиш? – разкрещях се аз, на ръба на нервната криза. Ръцете ми трепереха, свити в юмруци, тялото, също следваше конвуслиите им.
- Успокой се, Али, просто нямаме много време.
- И реши да го направиш, без да отделиш и една секунда за да ми кажеш ли? – този път не виках.
Не.
По-лошо, гласът ми беше равен. Безразличен и леден.
Знаех че не съм права.
Знаех го, по дяволите, но не издържах.
Наистина ми дойде в повече, всичко това бе в повече на необезпокояваната ми до скоро психика.
Тонът ми явно нарани Джей повече от виковете.
Той върна зрението ми и ме помилва по бузата, казвайки тихичко.
- Съжалявам.
Аз обаче, направих нещо, за което после сигурно щях да съжалявам и да роня горчиви, отровни сълзи.
Отблъзнах ръката му и промърморих.
- Остави ме, моля те.
Той ме погледна огорчено и с много болка, но свали ръката си и се запъти към родителите ни.
Тогава не съзнавах, бях още бясна.
- Хайде да продължаваме! – казах жлъчно.
Чичо Джаспър ме погледна недоверчиво, но все пак продължи урока си от по-рано.
Ах, колко нестабилна бях в този момент.
Нервите ми бяха на предела си, опънати до краен предел.
Макар и да бях избухнала преди малко, аз все още не се бях успокоила. Все още не копнеех за прегръдките и милувките на Джей, за които по-късно се разкусвах от желание и болка.
Не, не съзнавах че не той бе виновен, за разклатената ми психика.
И какво правех?
Приписвах вината на най-любимия ми, заради нищо и никакъв експеримент с дарбата му.
Още малко време имахме с Джас да се приготвим, защото след малко, всички излязоха на двора и Алис каза тихичко.
- Време е.
Първата редица, на скромната ни армия се състоеше от мъжките представители на семействата ни, а втората от нас – жените.
От по-слабите и неспособните в битка.
Тази мисъл подхрани яда ми.
С Джей не си казахме и дума.
Бях много напрегната и дребното ми тяло, потрепваше от всеки звук.
Майка ми и Мери хванаха успокоително двете ми ръце.
След не повече от 5 минути, като по команда от гората изникнаха 22 вампира.
В първите секунди се шокирах, не трябваше ли да са 18?
Да, но нямах достатъчно време за да се отдада на изненадата.
Без дори и една думичка, да се отрони от устата на някой вампир те се устремиха светкавично към нас, оформяйки полумесец, около редицата ни.
Що за тактика?
В първия момент се уплаших, какво ще се случи с мъжете, които бяха най-отпред, но нямах време и за това.
След секунди, когато майка ми и Мери вече бяха пуснали ръцете ми, усетих мощен удар от дясната ми страна.
Полетях бясно на ляво и след секунди тялото ми заораваше в земята, а вампирката, както успях да видя, се надвеси над мен, оголвайки зъбите си.
Нямаше да губи време в борба, искаше колкото може по-бързо да разкъса малкото ми тяло.
Гнева разтърси цялото ми същество.
Дори не искаше да си хаби времето с мен, а?

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Пет Юни 12, 2009 9:19 pm

Нямаше да отдели време дори и да покаже, колко по-добра?
Смяташе ме за недостойна за важната й особа, недостойна за да отдели достатъчно време, да ме убие?
Ирзъмжах диво, а глупавата наивница ме погледна почудено.
Само това я довърши.
Този малък, кратък, нищожен миг на почуда, отне жалкия й живот, от масивното й тяло.
Замахнах с всички сили, точно както ме бе учил чичо.
Юмрикът ми, попадна безсмилостно на лявата страна от лицето й.
Макар й малка, ръката ми бе силна.
Ударът ми отхвърли вампирката на метър от мен и аз без да губя време се хвърлих срещу гърлото й, разкъсвайки по животински, крехката за зъбите ми кожа.
Докато захапката ми бе заета от гърлото й, аз разкъсвах тялото й, отделяйки крайниците от торса.
Агонизиращи писъци изпълваха въздуха, но дали това бяха само нейните?
Дали идваха само от враговете ни?
Докато затисках с коляно тялото и отделях от него, каквото можех, с едната ръка, пребърках джобовете й, в търсене на запалка.
Ето че най-после я намерих в дънките й.
След като реших, че тяло разчленено на 15 части е достатъчно осъкатено, подпалих останките й.
Боже в какъв транс бях изпаднала!
Или може би, транс не бе точната дума, защото се свързваше с пасивно състояние, а кръвта бушуваше в жилите ми.
Имах чувството че тялото ми е, не застинало, а лудо, горящо от огъня на безумието и агресията.
Виждах през тънка червена пелена, покрила зениците ми.
Обърнах се и съзирайки най-близкия до мен вампир, се нахвърлих върху него, с не по-малко бяс.
Не ми беше нужен стимул вече, дяволът бе заключил съзнанието ми.
Той беснееше, ах, как беснееше този ден!
Как рушеше, тези минути!
Разкъсах го, и колкото и грешно и порочно да бе, това ми доставяше адско удоволствие.
Или доставяше на демона?
Не знаех, познавах само жаждата да убивам, да убивам тези омразни вампири. Да ги избия до един, дори и само за това че посягаха на най-любимите ми същества.
Неприлично много ми допадаше аромата от дима на горящите им тела.
Видях едно от копелетата, което се опитваше да хване натясно Мери.
Моята Мери!!!
Това мило и нежно създание!
Как не го беше срам, дори и да посегне на крехкото й тяло?!?
Див рев се изтръгна от тялото ми, вече полетяло в скок, устремено към шията на този нарушител.
Нарушител на душата на най-близката ми приятелка.
Да, привързах се към нея, без да подозирам, колко бързо стана, имаше аура, някаква аура около нея, която завладяваше с чара си.
Да, тя бе моята Мери, защото нямаше да дам бъдещата си сестра, нямаше да предам крехкия й живот, на този така недостоен, дори и да се доближи до нея, вампир.
Отхапах, колкото можех, по-голямо парче от плътта му, изненадвайки го с нападението си.
Но и той, остана без време за размисли.
Явно днес, за нищо нямаше време.
С Мери, задружно разкъсахме и подпалихме врага.
След като и неговото тяло бе обхванато от огнените езици, след като и неговото жалко същество бе погалено от смъртта, ние се обърнахме към доскорошното бойно поле.
Сега цареше спокойствие, а семейството ми, цяло и невредимо гледаше към нас.
Но, почакайте!!!
Джей!
Къде беше Джей??
Не виждах Джей!
Не съзирах Него!!!
Паниката подбърка тялото ми, разтърсвано до преди секунди от гнева и онзи страшен демон.
Краката ми поддадоха предателски и тялото ми, немощното от силните емоции тяло, се свлече на земята.
- Къде е той? – проплаках аз.
Майка ми се приближи към мен и ме погледна съчувствено, с явна болка в очите.
Господи, какво ми предстоеше да узная?

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Пет Юни 12, 2009 9:20 pm

17. Гняв

- Миличка, моля те, успокой се. – тихичко ми каза майка ми.
Да, но аз не можех да се успокоя, старата дива ярост се пронуди в мен.
- Къде е, мамо, къде е той?!?!? – казах през зъби.
- Моля те, Али, трябва да се успокоиш, така няма да му помогнеш. – повтори спокойно тя.
- Казвай! – изсъсках аз.
- Али, Джей изчезна. Мислим че е отвлечен от Волтури... – предпазливо каза тя.
- КАКВО??? – изкрещях насреща й. – Как така? Та той има дарба, той може да ги заслепи, как така ще го отвлекат, какво по дяволите се е случило с него, кажи ми истината!!!
- Али, тук имаше само вампири, които не притежават дарби. Мислиш ли, че Аро ще ги изпрати на сигурна смърт, при семейство, което изобилства от даровити вампири, че макар и да гледа с пренебрежение на тези, които са слаби, били те дори и новосъздадени, все пак ще ги изпрати без никакъв смисъл? – продължи спокойно тя.
- Как може да си спокойна в такъв момент?!?!? – тялото ми се разтърсваше от конвулсиите на наближаващата лудост, на опитите на демонът да пробие затвора в съзнанието ми.
Тя остсъпи крачка назад, предусещаща какво се случва.
- Спокойно, Али, няма да постигнем нищо ако се изпокараме помежду си!
- И какво ще седим и ще чакаме, Аро да благоволи да го пусне, това ли сте намислили?
- Не разбира се!! – обидено отговори тя. – Ще тръгнем към Италия, макар и да е много вероятно точно това да е целял.
- Ами хайде де, какво чакаме? – разгневих се още повече.
- Джас, ела насам. – тихо каза тя, а чичо ми пристъпи бързо към нас.
- Да не си посмял!!! – изсъсках му.
- Али, не можеш да тръгнеш в това състояние.
Вбесих се още повече, не исках фалшивото им спокойствие, исках си любимия час по-скоро, исках да видя буйните пламъци подхранвани от противните тела на Волтури.
Но за мое огромно очудване, когато чичо ми ни приближи не ме заля вълната спокойствие, не аз бях също толкова разярена, колкото преди миг.
- Какво става? – попита изумен чичо.
- Джас – обади се любимата ми леля. – Ела насам, няма да се получи, най-много да я ядосате с опитите си, да я успокоите и да направи неща, за които после ще съжалява.
Джас погледна половинката си и явно в очите й видя нещо, което го накара да я послуша и да се върне при нея.
- Да приключим с този цирк и да тръгваме. – казах ледено, но същевременно и заповедно. Думите ми прозвучаха, като думи на кралица, напълно уверена в себе си.
Това очуди всички, за първи път говорех така, но тона ми не търпеше възражения и баща ми кимна към гаража.
Запътих се натам и чак тогава забелязах че до баба ми седи непознат вампир.
- Кой е този? – попитах недоверчиво, присвивайки очи насреща му.
- Али, това е дълга история, но накратко, дядо ти. – уведоми ме баща ми.
Кимнах му сдържано и продължих към колите.
Студеното ми държание явно го смути, но о, по дяволите, какво очакваха от мен, при положение че Джей е при онази измет???
Настанихме се в колите, дори и не погледнах, кой къде е, само че в нашата са мама, татко, аз, Мари и дядо ми, чието име дори и не знаех, а и нямах желанието да научавам, най-малко факта, че е в черни одежди ме дистанцираше.
- Али, остави предрасъдаците настрана, по-късно ще узнаеш не леката му съдба. – обърна се баща ми към мен.
Изсумтях презрително и се обърнах към прозореца, не ми беше до сърцераздирателни истории в момента, достатъчна ми беше моята собствена.
Видях в отражението на прозореца, как баща ми поклати глава неодобрително, но пропуснах този жест.
Ето че най-после потеглихме и се насочихме към смисъла на живота ми и към най-жестоките ми врагове.
Ахх, как ги мразех в този момент, как дивата ярост и омраза достигнаха висоти, извън предела на възможното.
Как всичко в мен бупуваше, дявола беснееше.
Исках да убивам, да разкъсвам, да унищожавам.
Исках да сея разруха!
Как го исках!
Исках да полудея, отново да се отдам на демона, да му дам сила и свобода.
Да живее и руши.
Аз да съм демона, да виждам ужаса в очите на онези вампири.
Защото ги беше страх, защото бях по-силна, защото бях по-съвършена от тях, бях по-възвишена и да, бях по-зла.
Може би в този момент бях по-страшна от тях.
Може би, бях по-грешна от тях и нека съм такава, нека усетят вкуса на своето уръжие, защото, уви, сега бях по-лоша от всичките.
Какво пораждаше любовта, какви грозни чувства раждаше.
Но сега ми харесваше, исках да съм такава, исках поне веднъж в живота си, да дам свобода, да излея всичко, да беснея!
Как исках да беснея!
И добре че ми бе останала поне капка разум, добре че поне можех да се сдържам, да не си го изкарам на семейството ми.
Бях по-силна от всички в този момент.
Демонът беше по-могъщ от тях.
Усещах го, усещах невъобразимата сила в мен.
И единственото за което се молех сега, дори и не беше Джей да е невредим, не!
Аз се молех, на Бога, да гори тази ярост, да живее този Демон, до момента, в който стигнем в Италия, до момента в който виждам горящите им тела, докато вдишвам сладката миризма на гибелта им!
Молех, ах, как се молех, този момент да е по-скоро.
Горях за мъст, горях за отмъщение, сърцето ми бе помрачено от тези две, така грешни и греховни чувства.
И кой каза че трябва да прощаваме?
Не, никаква прошка не можеше да намери място, в това така черно и омърсено сега сърце, в това тяло.
Защото аз бях отмъщението!
Отмъщението за греховете им, защото аз щях да ги накарам да изкупят поне една стотна от тях.
Погледа ми попадна на отражението на очите ми в огледалото.
Бяха черни, черни като ноща, черни като смъртта.
Аз бях смъртта.
Бях всичко, всичко което са били те, всичко което заслужаваха.
Чакахме, аз и Демона чакахме с тръпнещо сърце, да стъпим на територията им.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Пет Юни 12, 2009 9:21 pm

18. Унищожение


Ето че най-после стъпихме на италианска земя.
Или по-точно във Волтера.
Ликувах, аз и Демонът ликувахме че най-после сме тук и че гнева и жаждата за унищожение останаха непокътнати, даже напротив, колкото повече приближавахме, толкова по-диво ставаше желанието за отмъщение.
- Хайде, Али, те знаят и ни чакат в покрайнините на града.
- Аха, така значи, самодоволните заслепени от годростта италиански боклуци си мислят че ще ни убият, така ли? – попитах с лукава усмивка.
- Така изглежда. – отговори Алис.
- Ами, да тръгваме тогава, нямам търпение да вкуся смъртта.
Всички ме погледнаха шокирано. Уви, не разбраха какво имам предвид.
Баща ми, прочел мислите ми, поясни мрачно.
- Тя говори за друго, не се безпокойте не е изглупяла дотолкова че да желае собствената си смърт.
Чуха се няколко облекчени въздишки, след които тръгнахме по посочения от баща ми път.
Тръпнех , цялото ми тяло тръпнеше от възбуда и нетърпение, от гняв и онова така всепоглъщащо желание за гибел, за тяхната гибел!
След по-малко от 5 минути, навлязохме в някаква рядка горичка.
- Внимавайте! – предпупреди ни Алис. – Решили са да ни устроят засада.
Изсумтях подигравателно и продължих смело напред.
Баща ми хвана ръката ми, но аз само го погледнах насмешливо.
Намръщи се, но ме пусна.
Наближавахме, усещах миризмите им.
С всеки следващ, различен аромат, Демонът ръмжеше все по-диво.
„ Още малко” помислих си аз, още малко и щеше да е на свобода.
Още малко и щях да дам воля на всичките тези опостушителни чувства.
И ето че чакането ми се възнагради.
Един изглупял вампир, направи грещката да се хвърли върху мен.
Ето че дойде този така бленуван момент.
Демонът разкъса диво веригите на разума, взе контрола над съзнанието ми.
Изръмжах диво и необуздано.
За изненада на жалкия вампир, аз се хвърлих яростно срещу него.
Телата ни се срещнаха във въздуха и без да губя време захапах безмилостно бледата кожа.
Откъснах парче от плътта и продължих по животински да разкъсвам със зъби злощастното тяло.
Взирах се в очите й, когато имах възможност се взирах в тези ужасени очи.
Ахх, какъв балсам беше за полудялата ми душа, този страх.
Този ужас, от това което тя съзираше в моите подивели, както самата мен очи.
Смъртта, която виждаше, тази която аз бях и онази, нейната.
Писъците й бяха най-нежната мелодия за ушите ми в този момент, тези жалки агонизиращи писъци.
Молбата й, молбите за помощ, които изпращаше.
Нека види, какво е!
Нека усети болката, нека усети не само онази физическата, да вкуси и от онази душевната, от знанието че на никого не му пука за жалкото й същество.
Но не, нямаше да й доставя удоволствието да умре толкова бързо.
Днес не бях блакосклонна.
Откъснах крайниците й, оставяйки само торса и главата й.
Изгорих непотребните части и захвърлих тялото й по настрани, от вече заформилата се битка.
Тя ме погледна ужасено.
- Не, миличка, още не е свършило! – казах зловещо аз и се обърнах, наслаждавайки се на ужасените й викове.
Без да подбирам, се нахвърлих на най-близкия до мен вампир.
Хмм, този път беше мъж.
„ Още по-сладко” казах си.
Щях да му покажа колко е жалък.
Нахвърлих се безмилостно върху него, разкъсвайки тялото му, още при първия контакт с него, бях остранила едната му ръка.
Изръмжа недоволно и гневно и се обърна към мен, засилвайки се към гърлото ми.
Не му дадох възможност, дори и да се доближи до шията ми.
Използвах времето, което имах за да разкъсам рамото му със зъби.
Вампира не издаде и стон.
- Има време, всички викат. – прошепнах му тихичко.
Потърсих погледа му, но за мое разочарование в него нямаше страх.
Не, имаше само гняв.
„ Има време” повторих си.
След като остраних и краката му, вече нетърпение се виждаше в тези рубинени очи.
Изсмях се зловещо. Ясно защо не го беше страх, глупецът очакваше да го убия.
Не, още.
С последен поглед запечатах увереното му изражение, за да е по-сладко после.
Захвърлих остатъците от тялото му на няколко метра от останките на онази нещастница.
Крайниците хвърлих в един бушуващ наблизо огън.
Преди да успея да се обърна и да потърся следващата си жертва, тя сама ме откри.
Едно малко, русо момиче ме събори на земята, втренчвайки самодоволния си поглед в лицето ми.
След секунди, обаче, изражението й стана нарегнато, а после ужасено.
Какво, по дяволите се опитваше да направи?
И тогава си спомних , за едно същество на име Джейн, за което само бях слушала.
Ха, това ли беше страшната вампирка, която наказва всеки, с ужасяващата си дарба?
Къде се дянаше болката?
- Хайде, малка кучко, понапъни се. – изсмях й се аз.
Тя изсъска гневно и като видя че не става с дарба се опита да впие зъби в тялото ми.
Глупачката забрави, че в шока и ужаса си, беше разхлабила хватката си около мен и сега можех да я избутам с едно леко движение.
Но не трябваше да излиза извън обсега ми, все още не.
Заключих ръцете й в желязна хватка и се преобърнах заедно с нея.
Със светкавично движение завъртях ръката й и я изтръгнах от крехкото, детско тяло.
Но това не ме умилостиви, макар и дете тя беше по-злобна от десетки възрастни вампири.
Гледаше ме ужасено, явно предчувствайки, какво й предстои.
Може би, бе хвърлила един бегъл поглед на действията ми, секунди по-рано.
Засмях се злорадо и продължих ухилена да я разкъсвам.
Щом привърших и с нейното дребно тяло я наредих, до другите си трофеи.
Сега, обаче, беше време да се заема с Аро.
Знаех как изглежда, оставаше само да го намеря.
Но когато затърсих из множеството вампири, останах крайно разочарована, не го виждах никъде.
Отново огледах и ето че го съзрях, страхливеца, скрил се в гората с някаква жена до него.
Рената, предположих.
Затичах се яростно и без да губя и секунда от ценното си време, се хвърлих и безмилостно разкъсах шията на Рената, откъсвайки главата й, от тялото.
Аро гледаше ужасено с разширени зеници.
Забравих, глупавата вампирка, трябваше да има защита.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Пет Юни 12, 2009 9:21 pm

Избутах отвратено тялото й, жалко от нея не можеше да се получи нищо, нямах възможност да извърша същата процедура, както с останалите.
Обърнах се към Аро и го погледнах доволно.
Той, обаче, не се предаваше така лесно.
Зае отбранителна позиция и бавно отстъпи назад.
Не ми беше до игрички, или поне не до чужди.
Издебнах момента, в който беше уголил левия фронт и се нахвърлих настървено.
Да, обаче, той беше много по-опитен.
Ловко избегна нападението ми и на свой ред се нахвърли към гърлото ми.
Завъртях се, но вече бе късно.
Зъбите му се забиха настървено в нежната кожа на врата ми, разкъсвайки като масло плътта.
Пронизваща, ужасяващо силна болка разтърси тялото ми.
Стиснах зъбите си, не исках да издам нито звук, знаех колко настървяваше това.
Откъсна част от шията ми и се насочи към лявата ръка.
Да, но не се предавах толкова лесно.
Свих крака си под него и го изритах, с цялата сила която имах.
Това явно бе най-разумното решение, защото тялото му отхвърча на няколко метра от мен и падна тежко на земята.
Докато траше полета му, аз вече се бях хвърлила след него, игнорирайки неземната болка, която разтърсваше тялото ми.
Виждах как тънка пелена се спуска пред очите ми.
Но продължих, изгнорирайки собствената си смърт.
Аро не бе откъснал незначителни крайници, беше разкъсал гръкляна ми.
Половината от врата ми липсваше.
И понеже всичко това се случи за секунди, след малко усетих как някои от нервите ми просто отказват да функционират, прекъснати от пътя им към тялото ми.
Но вече беше късно за него, вече бях обезобразила античното тяло, придавайки му жалкия вид на подчинените му.
Захвърлих го до тях и със сетни сили се запътих към колекцията ми.
Малко преди да стигна, обаче, усетих устремения скок на някого.
Осъзнах, че най-вероятно след секунди ще съм разкъсана на парчета, ако не реагирам достатъчно бързо.
Обърнах се и тъкмо навреме посрещнах вампира.
Изритах го диво и се хвърлих върху него, насочвайки наточените си като бръзнач зъби към гърлото му.
Ставах все по-зле.
Нямах обоняние и слух, не чувах и не помирисвах нищо.
Пелената, която се бе спуснала пред зениците ми, ставаше все по-плътна.
И тогава точно преди да успея, да отстраня и този вампир, усетих една нежна ръка, която помилва бузата ми.
Една толкова позната ръка.
Една топла и така желана кожа, докосна моята.
Единственото същество, за което копнеех беше сега под мен, притиснато и заплашено от зъбите ми, които в този момент бяха на милиметри от нежната кожа.
Шокирано се отдръпнах и се опитах да видя нещо през пердето, но не успявах.
Виждах само очертанията му.
- Джей. – промълвих аз.
Доказателство на думите ми, бяха нежните му устни, които намериха моите, полуразтворени, очакващи тази целувка.
Тази животворна целувка.
Да, но не усетих нищо.
Вече не усещах нищо.
Цялото ми тяло беше блокирало.
Нямах сетива.
Бях просто една блуждаеща душа.
Пелената се бе превърнала в черен, непрогледен мрак.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Пет Юни 12, 2009 9:22 pm

19. Угризения


Чернотата и липсата на усезаемост ме побръкваше.
Сякаш бях някъде в небитието изгубена за света и за мен. Сякаш тялото ми се рееше в безтегловност, а може би дори и го нямаше.
Нямах зрение, нямах слух, нямах вкус и не усещах никакъв допир.
Изпаднах в паника, въпреки че тази паника бе странна, несъпроводена от физическа реакция, дори и нямаше как да изпитам онова чувство че дробовете ти се свиват, сърцето забива, като лудо, не!
Нямаше нищо, просто едно душевно неспокойствие, ами ако тялото ми умираше в този момент?
Ако нещо се бе объркало, ако Волтури бяха победили и сега горях?
Дори и не знаех изхода от битката, не знаех дали семейството ми се е справило.
Единственото, което знаех и разбрах именно в момента преди всичко да изчезне, бе че Джей беше жив.
Джей.
Как можах да постъпя така с него?
Как можах да се държа толкова студено и сдържано?
Каква ли болка му причиних?
Колко ли го е заболяло, когато е видял че именно аз го нападам?
Знаех че той няма от къде да е разбрал, че не виждах, мислел си е че го гледам в очите и го убивам.
Че вдишвам аромата му и зъбите ми продължават устремени към сладката му кожа.
Онази милувка, бе като за последно, като последен спомен от мен, който да вземе със себе си!
По дяволите, мислел е че го убивам умишлено!
Че любовта ми е била толкова крехка и непостоянна, за да позволя на Демонът, да го убие!
Че насладата в очите ми, насладата от убийството е била, защото убивам Него!!!
Боже, какво си мислеше Той!
Не можех, не можех да издържа, само мисълта за всичко това ме побъркваше, подлудяваще блуждаещата ми душа.
Сякаш горях на бавен огън от угризенията.
От угризение и болка, от знанието че онова така прекрасно създание страда десетократно повече, защото болката от съзнаването на липсата на любов у любимия, бе най-силната, най-изпепеляващо убийствената, най-жестоката и болезнената!!
Бе най-ужасната болка на този свят, било то за вампири или хора!
А какво ли беше да мислиш че не само не те обича, а желае и смъртта ти?!?
И то не че я желае просто заради яда и гнева, а че това му носи наслада?
Боже, какво причиних на моя Джей?
Дали можех да опиша чувството, да опиша как душата ми беснееше сега?
Бе като в успокоителна риза, мятаща се от болката, крещяща от вината, ридаеща по любовта.
Но затворена в тази усмирителна риза, която не й позволяваше да беснее, за да се успокои.
Такава бе душата ми, затворена в липсата на сетива в собственото ми тяло.
Но този път не копнеех да убивам и наранявам, не!
Този път копнеех, просто да мога да поплача!
Да имах глас, да изкрещя!
Да имах очи, да го видя!
Да имах слух да чуя гласа му!
Да имах крака да избягам!
Да имах тяло, за да споделя страданието с него.
Уви, тази привилегия не ми бе предложена.
Душата ми не бе удостоена с това удобство и за да мога да усетя, да осъзная постъпката си по-ясно и болезнено аз трябваше да я изпитвам така – мълчаливо.
Дали щях някога отново, да успея да отворя очи, да го видя, да му кажа колко съжалявам, да му обясня грешката си?
Или щях да загина, да умра тук сред чернотата, сама?
Самотата бе най-страшното и най-гибелното чувство.
А знанието че ще умреш сам – ужасяващо!
Факта че бях наранила Джей, така дълбоко, точно преди светът да изчезне, да ме остави, този факт допринасяше за онова ужасяващо знание.
Ах, каква жалка съдба ми бе отредена!
Както бях потънала така, в тези мрачни мисли, както бях отписала живота си, аз почувствах най-желаното и бленуваното.
Усетих нещо върху което лежах в момента.
Усетих го!
По моя преценка беше легло.
Наистина беше много странно и трудно да преценя, след като бях в това състояние, поне за мен дни наред.
Дори и не знаех как минава времето, просто ми се стори ужасно много.
Секунди след откритието ми, ме връхлетя и вихрушка от аромати.
Ахх, колко сладък бе въздуха, първата ми глътка от сладкия кислород, бе като първата глътка на току що родило се бебе.
Бяха като непознати за мен, всичките тези миризми, но след малко мозъка ми усложливо ги идентифицира.
Кожа, дърво, прах, латекс, алуминий, пластмаса, памук, сатен, коприна и най-важния аромат – вампири.
Вдишах дълбоко и веднага разпознах сладкия аромат на Мери.
Мери.
А къде беше моя Джей?
Слухът не изостана и не след дълго се върна при мен.
Тишината бе потресаваща.
Надявах се след дългото време от липсата на звуците, те да дойдат, както ароматите.
Да, но предметите не можеха да говорят!
Отворих очи с надеждата всичко с тях да е наред.
Така и беше, разбира се.
Погледа ми попадна първо върху белия таван.
Бях в стаята си.
С перфиерното си зрение, видях същото, което и помирисах.
Мери бе легнала на леглото ми, облегнала глава на краката ми.
Погледа й бе фиксиран на лицето ми и когато видя отворените ми очи, подскочи щастливо и ме целуна по бузата.
Погледнах я и й се усмихнах.
Помилва бузата ми и каза тихичко.
- Радвам се, че най-после си на себе си, Али.
Погледнах виновно и една издайническа сълза се спусна по дясната ми буза.
Тя я изтри бързо и продължи.
- Стига, Али, недей да плачеш, не си виновна че си се поддала на гнева. Факта че не си осъзнавала какво правиш е нормален, недей да страдаш.
Побързах да й изясня ситуацията.
- Мери, аз не го нападнах умишлено!
- Нали и аз това казвам, скъпа! Знам че не си осъзнавала ситуацията!
- Не, Мери, не разбираш, аз не го виждах. Зрението ми бе увредено. Не можех и да усетя аромата му, не можех да чуя думите му. Когато Аро, отхапа част от врата ми, явно е засегнал нервите и не след дълго тялото ми просто блокира.
Единственото ме спря, да не го убия, бе милването му, Мери, единственото по което познах че е той е че усетих онази прощална милувка. – изрекох страстно аз.
- Значи... ти... не си искала да го убиеш? – заекна тя.
- Да, по дяволите, защо да го убивам, Мери, обичам го прекалено много, за да може каквото и да е, да ме накара да желая смъртта му! – повиших малко тон.
- Мамка му! – изсъска тя.
- Какво има, Мери? Защо реагираш така? – притесних се.
- Ами, мисля че можем след малко да поговорим за това, не смятам че момента е подходящ за такъв разговор. Трябва да се раздвижиш, да усетиш новото си тяло. – заовърта тя.
- Мери, кажи какво е станало? – паниката прозираше в гласа ми.
По един зловещ начин подозирах, какво се крие зад думите й.
- Ами, Али, когато се случи това, Джей, той избяга. – отговори ми тихо, едвам разбираемо.
- Какво? – прошепнах измъчено.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Пет Юни 12, 2009 9:22 pm

Подозирах че е свързано с него, но се подкрепях с мисълта, че само да е добре, ще му обясня всичко, ще го накарам да разбере че не съм го нападнала съзнателно. Но сега нямаше как да му го кажа, сега той не чакаше наблизо, не очакваше въпреки постъпката ми, да се събудя, защото аз глупачката, точно на това се надявах. Да ме чака, въпреки постъпката ми.
Прав беше да ме остави, да си тръгне, но това ми причиняваше ужасна, неописуемо силна болка.
- Али, не се разтройвай, ще го намерим и ти ще му обясниш всичко. – укоражи ме Мери.
Ала беше вече късно.
Онези така желани ридания вече се иозтръгнаха от гърдите ми и продължаваха безспирно.
Сълзите мокреха бузите ми.
Тялото ми инстинктивно се сви на топка.
Устните ми се разтвориха и пропуснаха воя на ранена вълчица.
Усетих топлите ръце на Мери около ранимото ми тяло.
Ръката й, нежна като перце, милваше косата ми.
Целуна нежно челото ми и прошепна.
- Не страдай, Али, аз ще ти помогна, ще направим всичко, ще обърнем света, за да го намерим! Не плачи, мила, не измъчвай душата си, нищо не е свършило, тепърва ще започне, щастието ви тепърва предстои.
Изхлипах тихо и я прегърнах благодарствено.
Думите й наистина ме успокоиха, наистина ми вдъхнаха сили!
- Е, да тръгваме тогава! – казах ентусиазирано, след като се успокоих.
- Секунда. – каза тя.
Взе телефона и набра номера на Алис.
„ Ало? ”
„ Алис, здравей, имам една молба, Али се събуди и те моля да ни кажеш, къде е Джей? ”
„ Момент! ”
Изминаха няколко секунди и след това се чу тихия смях на Алис и тя отговори.
„ Всъщност нашия вампир е съвсем близо, в гората, източно от къщата.”
„ Оу... ” – отговори Мери, но след маклко се свести и каза.
„ Благодаря ти Алис, помощта ти е безценна! ”
Алис се засмя и каза:
„ Радвам се винаги, когато мога да помогна, особено на малката ми Али. ”
„ Чао, Алис, ще ви очакваме скоро. ”
„ Чао”
- Е – обърна се Мери към мен. – вече знаеш къде е.
Да, но аз вече бях до прозореца, приготвила се за скок.
- Мерси, Мери, безценна си!!! – казах през рамо.
Докато тичах към гората, чух тихия й звънлив смях.
Единствените мисли в главата ми бяха за Него.
Тичах, пришпорвана от горещата нужда да го докосна.
Да чуя гласа му.
Да вдишам от сладостния му аромат.
Да почувствам Него.
Да усетя доказателството за съществуването му, че той е тук, до мен, че е жив и непокътнат.
Вече бях в гората.
Улових до болка познатия и обичан аромат.
Последвах го полудяла от очакване.
Усещах клоните на дърветата, как милваха тялото ми, сякаш ми казваха „Добре дошла! ”
Аромата се засилваше и надеждата и нетърпението ми растяха.
След секунди стигнах до малко поточе скрито сред стари дъбове.
И ето там бе Той.
Главата му бе обърнат в моята посока, очите му приковани в лицето му.
Застинах шокирана от това което видях.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Пет Юни 12, 2009 9:23 pm

20. Покаяние


Очите му, впити в моите, бяха така пусти и студени.
Очаквах да не ме посрещне с отворени обятия, но това което заварих ме ужаси.
Боже, а мислих че знам, какво съм му причинила.
Погледа му бе така пуст и мъртъв.
Като на човек, загубил собствената си душа, сякаш е само обвивка.

Една сълза се стече по бузата ми.
Когато видя издайническото течно кристалче, той се отвърна на другата посока и отклони погледа си към реката.
Знаех че трябва да намеря гласа си, да му обясня истината, да не живее и секунда повече с онази ужасна заблуда.
Уви, беше толкова трудно.
Шокът сковал цялото ми тяло не ми позволяваше все още да кажа всичко онова.
Положих всички усилия и успях да промълвя тихичко:
- Джей...
Той се обърна и ме погледна с очи още по-пусти и от момента, в който дойдох, ако това въобще бе възможно.
Стреснах се от липсата на каквито и да е чувства и отстъпих назад, ридаейки тихичко.
Той се изправи и пвистъпи бавно към мен.
Следях като хипнотизирана движенията му.
Когато бе достатъчно близо, вдигна бавно дясната си ръка и помилва бузата ми, по която сега не спираха да се стичат сълзи.
Изтри ги нежно и ме погледна в очите.
„ По дяволите!” – изругах на ум.
Залитнах леко назад, неспособна да понеса болката в очите му, очите които бяха прозореца към душата му, които показваха всяко чувство.
Колко болка имаше в тези прекрасни очи!!!
Той ме прихвана механично и ми помогна да възвърна равновесието си.
- Джей... – успях отново да кажа. – трябва да ме изслушаш, моля те не бързай със заключенията си.
Той вдигна вежди въпросително, без да каже нито дума.
Това мълчание ме убиваше!
Беше по-лошо отколкото ако ми викаше, или ако ме бе нападнал дори.
- Джей, не съм те нападнала умишлено, или дори и не защото не съм била на себе си. – Започнах разпалено. Той ме погледна малко объркано, но кимна за да продължа. – Джей, когато Аро ме нападна, или по-скоро аз го нападнах, той успя да отхапе част от врата ми, както сигурно си видял. Тогава, предполагам е засегнал някои от нервите. Нямах слух, обоняние и зрение до някъде, в този момент, Джей. Нямаше как да те позная, само докосването ти, онази така позната и обичана ръка, ми показа че съм нападнала теб, Джей, не знаех, нямаше как да знам, не те виждах ясно, само някакви очертания. Трябва да ме разбереш, любими, никога, никога в този живот, никога в цялото ми съществуване, не бих нападнала Теб! Кажи ми, как мога да посегна на своята душа, на своя живот? – изрекох страстно.
Той ме гледаше объркано, а малко след това съчувствие и разбиране се прокраднаха в очите му.
И после, чак накрая на краткия си разказ видях онова, за което толкова копнеех, онова което се молех да видя поне още веднъж - обич.
Обичта, по-силна от всичко.
Сълзи, плод на тази любов, потекоха и по неговите съвършени бузи.
Той обхвана нежно врата ми, галейки скулата ми с палец, и нежно целуна челото ми, задържайки устните си там.
- Никога не съм изпитвал по-голямо облекчение и щастие! – прошепна.
Усмихнах се щастливо и го прегърнах силно, притискайки го към мен, исках да го усетя, да усетя че той е тук, до мен, че ме обича и ми е простил.
Започна да обсипва с целувки цялото ми лице, шепнейки:
- Обичам те... !
Потърсих устните му.
Целунах жадно тези така горещи, животворни и желани устни.
Вдигна ме нетърпеливо.
Краката ми се обвиха, инстинткивно около ханша му.

Понесе ме към камъка, на който беше седял.
Нежно ме остави на него и нетърпеливо продължи изгарящите си целувки надолу по цялото ми тяло.
Тръгна по навик да разкъсва дрехите ми.
- Не, чакай, Джей... – той ме погледна очудено и тъжно.
- Не искаш ли? – гласът му преливаше от болка и разочарование.

„Ххх, разгонен мъжки” казах си жлъчно.
- Не, глупчо, не трябва да ги късаме, все пак не сме си у дома.
- Оу... – промърмори успокоен. – да права си.
Засмях се и го придърпах към мен, прокарвайки игриво език по устните му.
Изръмжа ми тихичко и плъзна ръка по бедрото ми.
Хмм, явно днес бе по-нетърпелив от обикновено. Не отделяше толкова време на любовната игра, колкото друг път.
Но това не ми беше неприятно, всичко с него ми харесваше.
С помоща на краката си, свалих ловко дънките ми.
По същия начин захванах и боксерките му и започнах бавно да ги приплъзвам по мускулистите му бедра.
Докато си играех с бельото му, той разкъса дънките и прашките ми с едно нехайно движение.
- Хейй! – изпротестирах аз.
- Шшт! – беше единствения отговор.
Когато тялото ми остана полу голу, усетих нетърпението което ме обземаше.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Пет Юни 12, 2009 9:24 pm

Лекият ветрец достигаше до всяка част на ханша ми и гъделичкаше нежната кожа.
Измърках тихичко и обвих краката си около него притегляйки го по-близо.
Като чу реакцията ми, Джей ми се усмихна дяволито и смело разкъса и блузата ми.
Прокара език по гърдите ми и с едно плавно движение проникна в мен.
Тялото ми потрепери от възбудата, която ме заля, още в момента в който усетих голото му тяло до своето, а сега се бе умножила многократно, подлудявайки тялото ми.
Той изпъшка и ускори тласъците.
Обхождаше с ръцете си цялото ми тяло, целуваше всяко кътче, до което имаше достъп и след всяка милувка и целувка, ускоряваше темпото пришпорван от онази възбуда и нетърпение, което доминираше и в мен в момента.
Притисках го колкото може по-близо до мен, колкото може повече в мен.
Чувството, онова прекрасно усещане, знанието че тялото му е част от моето беше невероятно. Отпращаше ме някъде отвъд този свят, някъде където сме само аз и той, където сме едно цяло.
Защото аз съм Него и Той е мен.
Защото чувствам с неговите чувства и обичам с неговата любов.
Копнеех да имам дете.
Копнеех за доказателство на нашата любов, за символ на прекрасната ни връзка.
Не веднъж се бях замисляла над този въпрос.
Ето че майка ми и Алекс бяха забременели преди, дали имах възможност и аз?
От какво ли се определяше?
Тръпките, които преминаваха по телата ни, предвещаващи наближаващия оргазъм ме изтръгнаха от мислите ми.
Очите на Джей, заключени на моите, ме гледаха с бушуващ огън и желание.
Виждах върховното удоволствие, което изпитваше, когато бе с мен, удоволствието което изпитваше, само с мен!
Устните му бяха леко разтворени, очакваха предизвестения екстаз.
Когато усетих че ми остава съвсем малко се надигнах леко и засмуках нежно устните му, галейки ги с език.
Това ми действие сложи край на очакването му, ускори Момента, онзи момент на блаженство.
Той издиша тежко и изпъшка, притискайки цялото ми тяло към него.
Усетих онази приятна топлина в утробата си.
Преди успокояваща, сега – възбуждаща.
Тръпки преминаха по цялото ми тяло, което инстинктивно се изви в дъга.
Изпъшках, а Джей прокарваше език по врата ми, което ме влудяваше още повече и подслаждаше екстаза ми.
Когато тялото ми се поуспокои малко се отпуснах уморено на земята.
Джей усети спокойствието ми и също легна до мен, придърпвайки ме в прегръдката си.
- Знаеш ли... – започнах аз.
- Да?
- Мислел ли си си, дали можем да имаме детенце, дали аз мога да забременея?
Той ме погледна съчувствено и каза решително.
- Миличка, ще пробваме колкото пожелаеш, но дори и да не можеш да забременееш това не е проблем или пречка за мен, едно дете ще е страхотен дар, да но не трябва да се затормозяваш, обожавам те и без него и никога няма да те обичам по-малко, ако не можеш да заченеш. – придружи окуражителните си думи с една целувка.
Действително ме успокои малко, но знаех че със сигурност ще реагира по такъв начин.
Но аз, както всяка жена, незавиисимо вампир или човек, копнеех за дете. Майчинския инстинкт се обаждаше.
Мъчно ми беше при мисълта, че може никога да не изпитам онова чувство собственото ти дете да расте в теб, да го родиш, да го отгледаш, да виждаш себе си в него, както и твоя любим.
Джей забеляза тъгата, която се изписа на лицето ми и отново ме целуна.
- Али, спокойно нищо не е загубено, има време, имаме цялата вечност за опити.
- Мхм... – промърморих аз.
- Мисля че ще е редно, все пак да отидем у дома, да видят че всичко е наред, би трябвало вече да са се върнали.
- А къде са били, всъщност?
- Отидоха на лов.
- Аха, прочем и аз съм жадна.
- Да нормално е, след онова което ти причини чудовището Аро! – лицето му се изкриви от гнева.
Погалих го нежно по бузата.
- Всичко е минало, нека мислим за настоящещо.
Той кимна неохотно, все още ядосан от спомена.
- Хмм и какво се очаква да облека? – попитах го нацупено.
При този въпрос, тъгата бързо се замени от широка усмивка.
- Ами, мога да ти предложа само ризата си. – каза ми, вдигайки рамене.
Взех я, все още смръщена и я облякох върху чисто голото си тяло.
- Внимавай само, баща ми да не ме види. – ухилих се на свой ред.
Неговата усмивка стана кисела и бързо изчезна.
- Май ще е по-добре да ти донеса някакви дрехи преди да влезем. – промърмори тихо.
Засмях се гръмко и го хванах за ръката.
- Да вървим!
И тръгнахме.
Тръгнахме към бъдещето и предстоящото ни щастие.
Надявах се най-после да можем да изпитаме онова чисто щастие, чисто както любовта ни.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Пет Юни 12, 2009 9:25 pm

21. Дар


След лова, се запътихме към къщата. Изчаках Джей да се качи и да ми донесе дрехи.
Бях седнала на един камък, потънала в мислите си за бъдещето, което ни очакваше. Не бях забравила факта, че сме сгодени и скоро ще се омъжа за Джей. Алис сигурно, вече бе започнала подготовката по сватбата. Като я знам каква е, сигурно ще присъстват десетки души, чийто очи не съм виждала.
Нежната ръка на Джей, която погали бузата ми ме извади от унеса ми.
- Хайде, чакат ни. – каза той.
Значи вече са се върнали?
- Хайде! – отговорих аз, вече тръгнала натам.
Той хвана нежно ръката ми и заедно се затичахме към къщата.
Когато влязохме всички се бяха събрали в хола.
- Миличка! – извика майка ми и ме прегърна пламенно. – О, Али, знаеш ли колко се страхувахме за теб, ако не беше нетърпимата жажда нямаше да те оставим нито за миг, разбира се Алис ни убеди че всичко ще е наред. – заоправдава се тя.
- Мамо, няма нужда да ми обясняваш, спокойно не се сърдя ни най-малко! – побързах да я успокоя.
Съзрях и баща ми, който ме гледаше облекчено, иззад майка ми.
Погалих бузата на майка ми, усмихвайки се, и пристъпих към него. Не чаках да ми каже нещо, знаех че за мъжете разкриването на чувствата бе по-трудно, особено пред други хора или по-скоро вампири, в случая.
„Не се безпокой!” прошепнах в мислите си, обръщайки се към него.
Той замълча, но видях как сълзите проблеснаха в очите му. Целуна леко челото ми и каза тихо:
- Обичам те, принцесо, повече от живота си!
Думите му извикаха, онези сълзи, които се опитвах да възспра, в опита си да не ги разстройвам допълнително.
Той ги изтри и се усмийна.
- Някой май ще се жени, а? – попита развеселено.
Погледнах го изумено, реакцията му не бе онази, която очаквах.
Той се засмя и продължи:
- Алис вече подготвя сватбата. – гласът му този път съдържаше и доза състрадание.
Защо ме съжаляваше?
Аз нямах нищо против грандиозните партита и сватби на Алис, нека се забавлява!
Прочел мислите ми, баща ми се разсмя и каза:
- Алис, мисля си имаш почитател в лицето на малката ми кокетна дъщеря.
Разбрала ситуацията, любимата ми леля изписка щастливо и се хвърли на врата ми.
- О, миличката ми Али, единствената която ме разбира! – целуна ме щастливо. – Още днес отиваме да ти вземат мерките, аз вече скицирах роклята. Ахх... – удари се по челото тя. – неее, нее, защо винаги става така? – довърши ядно.
- Какво има, Алис? – учудих се аз, досега скачаше от щастие.
- Хаха и хубаво и лошо.
- Лошо?
- Сватбата се отменя. – нацупи се тя.
- Защото... ?
- Защото си бременна! – извика и ме прегърна.
Вцепених се.
Бременна?
Аз?
Щях да родя дете от моя Джей?
Сън ли беше това, дали пък вампирите не можеха да сънуват и сега аз да съм в онази, толкова преличаща на реалност, илюзия?
- Алис... сериозно ли говориш? – чух Джей, да заеква.
- Да, да, да! Не е ли прекрасно!? – продължи развълнувана. – Нооо, веднага след това ще се ожените, не приемам друго отлагане!!!
- Хмм... – промърморих аз.
Все още не можех да го осъзная.
Инстинктивно протегнах ръка към корема ми и го погалих нещо.
- Нашето бебче! – казах тихо, безкрайно нежно и любвеобилно.
Джей дойде с една бърза крачка до мен и ме прегърна щастливо.
Целуна корема ми, а после и челото.
- Ще се грижа за вас, любима, обещавам да бъда най-добрия съпруг и... баща! – каза малко трудно последната дума, но си личеше гордостта и задоволството му.
- А аз ще бъда ли добра майка и съпруга? – попитах несигурно по-скоро себе си.
Винаги съм била безотговорна и безгрижна. Не можех да си представя отговорността, която трябваше да поема. Не че го исках - неееее, далеч бях от тази мисъл, просто се страхувах, страхувах се че няма да мога да дам най-доброто на ангелското създание в мен.
- Разбира се че ще бъдеш! – укоражи ме шепнешком. – Мечтата ти се сбъдва, любов, нима няма да бъдеш най-добрата, сега когато си толкова щастлива, сияеща, толкова чиста и добра!?
- Мхм... – промърморих, все още омагьосана от новината.
- Добреее, може сватбата да се отменя, но все пак отиваме да накупим неща за бебето, със сигурност ще расте по-бързо от нормалното, даже вече знаем как ще протече бремеността. – намеси се Алис.
Засмях се, от бруталния начин, по който моята любимка ме върна в реалността.
Разбира се, преди да успее да ме замъкне в града, трябваше да бъда прегръщана и целувана от цялото ми семейство, укоражавана от тях и най-вече от скъпата ми майка.
Алис не ми остави и секунда спокойствие след това. Замъкна ме към стаята избра ми по-подходящи дрехи и ме натика в колата.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Пет Юни 12, 2009 9:25 pm

22. Подготовка


Ето че пристигнахме пред гигантския МОЛ. Е, може би, само на мен ми се струваше толкова огромен, защото знаех какво ме чака.
- Хайде, Али!! – изписука Алис.
- Добре, добре, само се успокой, моля те! – проплаках аз. Нямах нищо против пазаруването и манията й да организира светски събития, но не обичам изстерясването, което я обвзема по време на подготовката.
- Спокойна съм! – сопна се.
Изпъшках и излязох бавно от колата.
- Нарочно ли го правиш? – обидено ме попита тя.
- Нее, разбира се, че не, лельо, просто бременността ме изморява! – казах, придружавайки отговора си с един невинен поглед.
- Ха-ха, много смешно Али, не съм очаквала точно ти така да ме тормозиш! – нацупи се като 3 годишно момиченце.
- Хайде, хайде! – казах и я хванах под ръка, вече ускорявайки крачка към МОЛ-а.

***

Боже, имах чувството че този ден няма край!
Алис не спираше да ме дърпа насам – натам. В магазини за бебешки дрехи, за мебели, в дамски магазини.
Купуваше ми дори и ново бельо!!
Поръчахме цяло обзавеждане за детската стая.
Алис не знаеше какво ще е бебето, каза че по някакъв начин, факта че съм бременна смущава виденията й. Поради тази причина, купихме обзавеждането в неутрални, бежови цветове. По време на пазаруването ни се беше обадила на Джас, за да го накара да намери майстори, за новата стая.
Каза че по план до седмица всичко трябва да е готово. До седмица, но не пречеше в този един ден, на накупим десетки чифтове дрехи, нямаше да се учудя, ако наброяваха и стотина!
Ето че най-после наближавахме дома. Ахх, блажен мой дом, как копнеех да се прибера при бъдещия си съпруг и баща на детето ми!
Надеждите ми се оправдаха, още когато колата спря пред къщата той изникна от нея и ме прегърна пламенно.
Взе ме на ръце и ме понесе нагоре. Това малко ме учуди, не каза нито дума просто ме понесе към втория етаж, сякаш бях принцеса! Е, макар да ме учуди, в интерес на истината ми хареса, почувствах се страхотно!
Влезе в нашата стая и ме остави нежно на леглото.
Съблече тенеската си, като остана само по дънки и се настани бавно над мен.
С най-нежните движения, с най-леките ръце, които бе използвал досега, той свали ризата ми и започна да обсипва тялото ми с целувки, по-сладки от всякога.
Когато стигна до корема ми, долепи дланта си внимателно и го целуна. Целувка пълна с любов, възхищение, обожание, щастие...
Върна се нагоре, към гърдите ми, като ги засмукваше леко.
- Знаеш ли... – прошепна срещу кожата ми. – факта че си бременна страшно ме възбужда, не знам защо! – призна си.
Разсмях се леко и на свой ред му отвърнах.
- А мен, факта че съм бременна, ме зарежда с хормони, повече и по-настоятелни от всякога. – обвих краката си около тялото му и го придърпах към мен.
- Нее, страх ме е! – каза той. – не искам да направим нещо на бебето!
Изпъшках.
- Джей, на човешките жени се позволява до четвъртия месец, мисля. Аз съм вампир, детето ми ще е вампир! Какъв е проблема?
- Не, не, не!
- Хайде де, моля теее! – проплаках, като прокарах бавно ръка по гърба му, дращейки съблазнително кожата му.
- Ахх... – изпъшка той.
- Нали няма да ми откажеш!? – казах миличко аз.
- Ти си същински дявол! – предаде се.
Засмях се доволно и го придърпах по-близо, затягайки хватката си около ханша му.
- Хайде, да те видим какво можеш! – засмях се и го погледнах палаво. Май бях права за хормоните, тази бременност създаваше такова желание в мен, че сигурно приличах на разгонена котка от страни.
Джей се засмя и плъзна ръката си по цялото ми тяло, без да спира докато не стигна ТАМ!
Никога до сега не е бил толкова настъпателен. Очаквах да започне с обичайната си любовна игра, но явно макар да се правеше на разумен, бе не по-малко нетърпелив от мен.
Разбира се, още с придвижването на ръката си надолу, предизвика неколкократното потръпване на тялото ми.
Когато стигна до дънките ги разкопча нежно и ги свали, връщайки бързо ръката си, където й бе мястото. С едно леко движение измъкна и прашките ми, без да смее както обикновено да ги разкъса. Явно смяташе че като съм бременна съм от порцелан!!
Докато извършваше тази „сложна” процедура, устните му се разхождаха подлудяващо по гърдите и врата ми. Езика му танцуваше своя, възбуждащ танц по сгорещената ми кожа. Дъхът му галеше нетърпеливо, горящата плът.
Когато вече се бе отървал от досадните дрехи, с един бърз поглед обходи тялото ми, любувайки му се, нищо че го виждаше за пореден път.
Ловките му пръсти бързо намериха своя път. Още с първото му докосване, тялото ми реагира, с трепетливо извиване на гръбнака.
Дъхът ми веднага сигнализира за удоволствието, което ми носеше, дори само с ловките си ръце и устни.
- Джей! – проплаках аз, когато треперенето стана прекалено силно и зачестено, когато усетих на къде отиват нещата. – Джей, няма да издържа още дълго!!
Нетърпелива усмивка огря лицето му и без да губи време свали и захвърли дънките и боксерките си.
Върна се на старата си позиция върху мен.
Обвих краката си около него и ги оставих там, където им бе мястото, като окови около прекрасното, възбуждащо тяло на моя любим.
Спря за момент на сантиметри от тялото ми и впи погледа си в моя.
Виждах нерешителността, все още се страхуваше да не се случи нещо на бебето. В моите очи, обаче имаше друго – противоположно. Имаше непоклатима решителност и неистово желание.
Той се усмихна, захапа нежно устните ми и с едно леко движение, проникна във вече подготвеното ми за него тяло.
И от устните на двама ни се откъсна, същевременно облекчен и нетърпелив стон.
Заключих между пръстите си, кичури от косата на тила му и придърпах главата му към мен, в момента в който си позволи да се отдели от целувките ми.
Усещах как неговото тяло потръпва, движенията му се ускоряват, дъхът му зачестява. Същите симптоми спохождаха и моето тяло.
Как винаги бяхме в такъв синхрон!
Усмихнах му се и прокарах ръката си по гърдите и корема му, дращейки нежно, възбуждащо кожата.
Той изпъшка и след секунди тялото му се разтресе леко от конвулсиите на онова върховно удоволствие, на онзи чист екстаз, който не подмина и моето тяло, което в отговор на неговото се изви в дъга, притискайки се по-близо до горящата му кожа.
Стон на удоволствие и облекчение се откъсна от влажните ми устни.
Той ми отговори със заслепяваща усмивка и ме целуна. Самодоволството струеше от всяка частица на тялото му.

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadeto0222
Модератор
Модератор
avatar

Posts : 207
Join date : 29.03.2009

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Пет Юни 12, 2009 9:26 pm

23. Нов живот


Измина една седмица от онзи щастлив ден, в който Алис ми съобщи, причината да се отложи сватбата.
Корема ми растеше. Боже, с каква скорост растеше, само!
Вече ме беше страх да се погледна в огледалото. Джей, както и цялото ми семейство, ме обгрижваха непрекъснато. Понякога ми идваше в повече, все пак бях вампир, не бях някаква безпомощтна човешка жена, но това за тях нямаше никакво значение. След онзи ден, в който разбрахме за бременността ми, с Джей не бяхме правили секс, грижливия татко умираше от страх, да не се случи нещо на бебетата. Не че и аз не се притеснявах, но може би, факта че растяха в мен, ме правеше по-малко боязлива.
Всички очаквахме скоро да родя. Понякога бивах обземана от страхове, да не се обърка нещо, въпреки че знаех, че както аз и Джей сме вампири, така и детето, което родя ще е такова. Това ли беше да си майка, да живееш в непрекъснат страх, за детето си? Макар и това да бе само началото, не си представях как ще живея цялата вечност, с това непрестанно тръпнещо сърце. Веднъж Карлайл спомена, че корема ми му се струва по-голям от този на майка ми, но в момента в който видя уплашения ми поглед, веднага се пошегува, че сигурно бебчето ми ще е доста едро, като майка си. От тогава започнах да се опасявам, какво се случва с детенцето ми.
Днес, за пореден път лежах мързеливо в хола, четейки една от книгите на майка ми. Това бе единственото ми, безопасно, според параноиците, занимание. Остра болка прониза корема ми. Това палавниче, не спираше да ме рита!
Погалих го и зашепнах на бебето си. Често пъти се чудех, дали може да ме чуе, знаех че усеща всичите ми емоции, но дали можеше да чуе обичта в гласа ми?
Още един недоволен ритник. За разликата от обичайните, обаче, този бе по-силен и по-нетърпим. Изпъшках тихо и се надигнах, надявах се като се раздвижа малко, да се успокои.
Уви, нямаше такъв вариант, напротив, когато станах ме съпроводи още една ужасно силна и остра болка.
- Какво става, миличко? – зашепнах паникьосана.
Джей, който до преди малко бе навън с баща ми, явно ме чу и след секунди се озова при мен.
- Какво става, Али? – попита усезаемо по-спокойно от мен, но и развълнувано.
- Аха, ти се вълнуваш, а мен ме боли, браво татенце, браво, така трябва да се отнасяш към майката на детето ти! – разсмях се аз.
Той се усмихна малко смутено и обхвана кръстта ми закрилнически.

Но секунди след това усмивката му угасна. Нов спазъм на болка разтърси тялото ми. Краката ми поддадоха и залитнах, но нежните ръце на Джей, ми върнаха опората.
- Едуууард! – извика малко паникьосано той.
Може би нямаше нужда от това, защото баща ми бе съобразил какво става и вече влизаше в стаята заедно с дядо.
Без да пита или да се обърне към Джей и да каже на него, той ме понесе на ръце към стаята ми. Постави ме внимателно на леглото и целуна закрилнически челото ми. Усмихнах му се немощтно, благодарна за бащинската обич, която струеше от него.
Остра болка прониза долната част на корема ми. Изстенах задавено, а ръката ми се стрелна инстинктивно към споменатото място.
- Е, изглежда че дойде времето... – промърмори, по-скоро на себе си, Карлайл. Беше толкова спокоен, сякаш това не бе някакво особено събитие.
Как можеше да е спокоен, та аз раждах! И то не какво да е бебе, а малко вампирче, не беше ли този случай по-особен?
- Добре, искам да дишаш равномерно, да успокоиш тялото си максимално, трябва да имаш контрол над него, така раждането ще е по-лесно, когато ти кажа напъвай, но не рязко. – продължи с делови глас.
- Да, да, разбира се, всичко звучи толкова лесно и чудесно! – спонах се.
- Потрай малко, Али, скоро ще забравиш болката, която си изтърпяла, сигурен съм. – успокояваше ме той.
Изсумтях и се заех с предложеното от него. Как точно се очакваше да успокоя тялото си, като онази остра болка, не ми даваше мира, тъкмо когато си помислех че се е смилила над мен, дава ми няколко минути почивка, тя отново напомняше за присъствието си и то не особено нежно и внимателно. Стиснах чаршафите и затворих очи. Опитах нещо, което ми беше казвала майка ми, когато бях малка. Казваше че помога, когато си ядосан, дали щеше да проработи и сега?
Представих си красива горска река. Следях бавния й тек, аз бях брега, който я напътства а реката бе болката. Аз управлявах нея, не тя мен. Представих си че болката е нежната ласка на реката, че вместо да съм измъчвана от нея, аз съм брега, милван от реката. И помогна! Болката започна да се замъглява, аз я приех, тя бе част от мен. Бе част от цялото ми същество и аз я приемах и приветствах. Не очаквах че ще се получи, но ето че стана. Само едно не проумявах, защо агонизиращите писъци, които чувах, като през стена, бяха всъщност мои, разпознах гласа си и с удивление разбрах че и в момента крещя. Но аз я приемах, болката бе част от мен, защо тогава тялото ми се бунтуваше?
„Може би, съм се заключила в съзнанието си” помислих си аз. Възможно ли бе нещо такова? Е, след като бях вампир, предполагах че и това бе възможно. Нещо друго, обаче, проби защитата ми. Ами ако родя, затворена тук, изолирана от реалността и не видя първите глътки въздух, които поема моето бебче. Ако нямам възможността да го зърна, още в първите минути от живота му на белия свят? Не исках да изгубя всичко това и незавиисимо, колко болка щях да изтърпя, аз трябваше да се върна, да изпитам всичко това.
Но нямаше нужда да полагам усилия, веднага щом всичките тези мисли се завъртяха в главата ми, аз изпуснах контрола над съзнанието си. Реалността ме блъсна, като товарен влак. Стовари се върху мен с неумолима сила, болката ме зашемети, замъгли съзнанието ми, за секунди целият свят стана черен. Бързо, обаче, изплувах и от тази неяснота, от това избавление. Отворих очите си и се взрях в моят ангел. Джей беше надвесен над мен, стискаше укоражително ръката ми, опсипваше с целувки лицето ми. Прекрасните му устни се движеха бързо, шепнейки успокоителни слова.
- Още малко, Али, още малко... – чак когато Карлайл изрече това, осъзнах че беше различно, бебето вече си пробиваше път навън. Болката не беше концентрирана само в матката ми, тя бе в целия ми таз. Не, не в целия таз, беше в цялото ми тяло!!! Стиснах немощтно ръката на Джей и напънах със сетни сили. Малко преди да чуя ангелското гласче, усетих че свърши. Болката затихна, макар и не напълно изчезнала. Но това беше само за секунди, вниманието ми веднага се насочи, към мъничкото създание в ръцете на дядо му. Беше прекрасен!
Мъничко момченце, с макар и мъхеста, черна коса. Мъничките устнички бяха розови, изключително плътни. Нослето му бе право и малко чипо. Клепките му пърхаха, бързо като крилцата на колибри. То се озглеждаше стреснато. Нямаше нищо глупаво и неориентирано в погледа му, той знаеше кои сме ние, знаеше кой е той, сякаш знаеше всеки по именно, защото погледа му се заключи върху мен и Джей и той протегна слабичките си ръчички към нас, проплаквайки тихичко.
- Слъчницето ми! – прошепнах, протягайки и моите немощтни ръце, в отговор. – Донесете ми го! – изхриптях.
Със светкавична бързина Джей взе на ръце сина си и го понесе към мен. Бяха такава прекрасна гледка! Два ангела, паднали на земята по някакво щастливо съвпадение. И двамата толкова красиви и съвършени, добротата струеше от тях. С неподправен ужас осъзнах че не бяхме избрали име!!
- Питър... – промърмори Джей, срещу малкото създание. – харесва ли ти Питър? – обърна се към мен.
- Питър... – повторих тихо. В интерес на истината, да, харесваше ми. Подхождаше му невероятно много.
- Дай ми го! – повторих нетърпеливо.
Джей се усмихна любвеобилно и се приближи към мен, подавайки ми малкия Питър. Телцето му бе толкова топло и мъничко. Целунах челцето му и му прошепнах.
- Е, мой малък Питър, харесвам ли ти? – усмихнах се.
Той ми отвърна със заслепяваща, щастлива усмивка и вдигна мъничката си ръчичка. Показалчето му докосна срамежливо лицето ми. На изследователските му способности отвърнах с целувка, а сладура се изкикоти тихичко, звука беше като от хиляди кристални камбанки изпълващи с небесния си звън, цялата стая. Очите му светеха, цялото му лице грееше, сякаш не си бе пробивал път досега, сякаш не се бе мъчил.
Погледнах към таткото. Лицето му бе не по-малко щастливо от това на малкото му копие. Хванах ръката му нежно и го придърпах към нас. Той легна внимателно на леглото и притисна в прегръдката си и двама ни. Целуна челото ми, а след това и Питър.
- Какво повече бих желал, за какво повече би могъл да мечтае някой... – тихичко си каза той.
- Обичам те! – прошепнах му.
- Обичам ви! – отговори ми простичко той.

Край

_________________

Фантазията
е любовница на живота,
опитът - неговата строга съпруга!

http://muse.forumotion.net/forum.htm
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
nadin_12



Posts : 5
Join date : 23.07.2010
Age : 21

ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   Нед Юли 25, 2010 12:47 am

много ми харесва края прекрасен е cheers cheers cheers Like a Star @ heaven Like a Star @ heaven Like a Star @ heaven
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://www.youtube.com/user/xXxFreeTimexXxable#p/f/85/Eu45nLW-l0
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Бризът, който отвя самотата ... - Криеница   

Върнете се в началото Go down
 
Бризът, който отвя самотата ... - Криеница
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 2 от 2Иди на страница : Previous  1, 2

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Vampire Kisses  :: Forum :: Vampire kisses :: Творчество [Fan art]-
Идете на: